— Ами нали това и аз казвам — гадове бяха! И слава на маговете, че ни отърваха!
Тиел зловещо се засмя.
— Момче — каза тя ласкаво, но гласът й бе остър като бръснач, — ти да не си помисли, че хуля Драконите? О, не, грешиш. Изобщо не си прав. Те бяха плътта на земята и диханието на небесата. Душата им течеше във всеки извор, а светлината им пъдеше мрака на нощта. Врагът не смееше да се доближи до Средния свят, докато Драконите ни бранеха. И ти, ако някога бе видял летящ Дракон в нощното небе, би паднал на колене, би се вкаменил, безсилен да отместиш очи! А когато следата на Дракона се стопеше в небосвода, ти вече нямаше да си предишният. Да бяха само стигнали сили… и да беше стигнала воля… — тя се засмя.
Ако бяха стигнали сили?
Алена мъгла покри очите на Виктор. В нея чезнеха и Тиел, и шашнатият файтонджия, изчезна пътят и приближаващата се насреща каруца. Само гласът на момичето цепеше въздуха:
— Да, момче, страшна беше тяхната ярост! Но пред обичта им помръкваха светкавиците! Обичта ги погуби. Драконите не можаха да станат по-силни от Убиеца, чиято мощ е в омразата!
Алена, алена, алена мъгла…
Светът бе под ваша власт. И горяха градовете, забравили страха си пред Крилатите Господари. Горяха — с ален, ален, ален пламък…
Хората бяха под ваша власт. И кръвта на онези, излезли против вас с меч в ръка, изтичаше. Изтичаше — алена, алена, алена кръв…
Дойде часът на възмездието.
Не е кръв, не е огън — просто притъмнява в очите. От тъмните доспехи, от блясъка на меча. Силен е последният Дракон. Драконът, който наистина ще е последен от рода си. Силен е, всеки негов удар е смърт. Ала Убиецът не чувства рани. Кое е в състояние да нарани оногова, чиято плът е от камък, чиято душа е ледена виелица, чиито движения са по-бързи от течаща вода, чиято сила е изгарящ пламък!
Някой се промъква в гръб? Приятелката ти, Последни Драконе? Колко смешно — тя рискува да се намеси в двубоя ни! Удар — с плоското на сабята, колкото да не пречи — и девойката пада в несвяст. Мъжът в черната броня крещи от ярост, но е безсилен, защото твърде много чувства кипят в душата му — любов, страх, отчаяние… и чак на последно място — ненавистта. Мъжът крещи и за миг отклонява поглед към падналата си спътничка…
Ти вече няма да тъпчеш земята, Драконе!
Удар — и белият метал на сабята подсича нозете на черния рицар.
Ти вече няма да разпериш криле, Драконе!
Удар — и кръв ври и кипи по острието, а мечът на противника пада в лепкавата кал.
Отнемам живота ти, Драконе!
Удар — черните доспехи се пукат, лющят се като черупка от тялото, окапват като листа.
Светлината залязва за теб, Драконе!
Удар — светлите коси потъмняват. Вижда очите на Дракона. Съвсем млади очи.
Убиецът сведе сабята. Последният от Крилатите Господари стоеше пред него на колене, нямаше сили да се изправи. Животът го напускаше с всеки удар на сърцето, с всеки дъх. И въпреки това Драконът още можеше да говори:
— Радваш ли се, Убиецо? Смъртта ми ще стопли ли душата ти?
Убиецът не помръдваше. Драконите са коварни.
— Нима си въобразяваш… че Драконът може да бъде убит? Убит завинаги?
Колко дълго умира. Колко е издръжлив, дори след като се е превърнал в човек. Думите му са ясни и не издават страданието, което изпитва:
— Ще настъпи ден, Ритор. Ще настъпи час, Убиецо на Дракони!
Пламъците в очите му са като златни слънчеви зайчета, бляскав път към небитието, в нищото, тунел, по който лети душата на Дракона. Лети — далеч, много далеч, не може да бъде настигната, не може да бъде прекъснат този полет. И не ще помогне нито бялото острие, нито четирите стихии. Драконът заговори:
— Ще настъпи миг, в който ще проклинаш стореното днес. Ще търсиш Дракона, за да го защитиш, Ритор. Ще убиваш себе си, Ритор. Ще убиваш, без да осъзнаваш какво вършиш. Ти отново ще твориш зло в името на доброто, Ритор…
Замах — сребристо-бялата стомана пронизва въздуха — как смееш да пророкуваш, ти, жалка умираща твар?! — не слушай словата на убиван Дракон!
Но Въздухът — послушният Въздух — е станал предател. Забавя устрема на острието. И Драконът успява да се усмихне през кръвта.
През алената, алена, алена кръв…
Последният Крилат Владетел напуска Средния свят.
Ритор, преминалият посвещение, събралият мощта на четирите стихии, сведе меча си. И бялата стомана, която бе изпила живота на Драконите, се превърна в прах. Така бе предначертано, така бе решено.
Убиецът губи силата си, когато издъхне последната му жертва.
Остава му само омразата.
Жената, която бе с Дракона, се съвзе. Стана, пристъпи, падна. И запълзя към последния повален Владетел. Тя още беше жива. Защото не бе Дракон.