Тиел мълчеше.
— Ти… ти хвалеше Драконите… — заекна той.
— Не! Само разказах какви са били. Няма значение. Човек няма право да убива Дракон.
— Има. Когато му стане равен. Ритор стана. Предизвика Дракона. И го победи. Лъжа ще е да го наречем подлец. Не е бил прав в друго — че пусна жената да си върви.
— Защо?
— Помня… помня мислите му. Тя не е била Дракон. Но не беше милосърдно да я оставя да се мъчи от скръб.
— Но е била жената на Дракона. И е могла да стане… майка на Дракон.
Виктор притвори очи:
— Не, Тиел. Не. Не е могла. Не е имала тази възможност. Разбираш ли… тя не е лягала с мъж… преди Ритор.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Тиел и младият файтонджия не продължиха веселите си разговори. Младежът може би се чувстваше обиден от упреците на момичето, а може би беше уплашен от случилото се с Виктор. На свечеряване, когато отпред на пътя се показаха ниски крепостни стени от сив камък, Вася взе енергично да разхожда камшика по гърба на кобилата, но тя и по своя инициатива се разбърза, усещайки предстоящата почивка.
Градчето се делеше на две части. По-малката бе опасана със стена, по-обширната, в която къщите навярно бяха по-бедни, се простираше до веригата близки хълмове. Друмът завиваше, заобикаляйки крепостта на почтително разстояние.
— Ще минете през портата, там е княжеският замък — подхвърли Вася през рамо. — Аз не съм чалнат да се пъхам там без работа… засега. Отивам до ханчето, там ще нощувам.
— Значи и ние сме с теб — предложи Виктор.
— Тъкмо вие двамата трябва да се представите на княза! — възрази файтонджията и се обърна. — Аз съм верен на Земния орден и знам кое е редно! Щом отивате при маговете в Терос, значи пътьом сте задължени да се поклоните на всичките си бъдещи васали! Може да ударите кьоравото… да ви помогнат с превоз или дар някакъв ще получите…
Виктор се озърна към Тиел — тя кимна.
— Ами, благодаря ти, Василий, приятелю — каза той. — Задето ни докара, за млякото.
— От Земята сме твърди в устоите… — промърмори Вася. — Да накарам ли крантата да спре за по-лесно?
Пътниците слязоха от файтона. Вася тутакси викна „дий!“ на кобилата и разгърна на коленете си книгата с „фентъзито“.
— Уплаши момчето с тези твои Дракони, Тиел.
— Много важно — презрително и гнусливо сбърчи носле момичето. — Нека не плюе Господарите, след като не умее да лети. Хайде, преди мръкнало ще е добре да стигнем до крепостта.
Напуснаха друма и тръгваха направо през ливадите. Оградената със стена част на града се оказа доста голяма, но сякаш бе сплескана. Тя се притискаше към земята — стелеше се по нея. Даже стърчащите бойни кули сякаш се срамуваха от височината си и затова бяха безобразно дебели, подпухнали. Затова пък пейзажът вън от грозноватия град бе пасторален и скромно красив. Тревата беше гъста, изглеждаше като нарочно сеяна и грижливо поддържана, редките дървета бяха като подбрани — яки, здрави, нито едно изсъхнало или криво. Даже хълмовете бяха заоблени.
— Защо ме представи за свой брат? Хич не си приличаме.
— Нима? Ако си пребоядисам косата, ще си мязаме като едното нищо… Пък и така е по-убедително. Ето, аз съм открила в себе си Силата, често се случва. Пък ти ме придружаваш, също нормално нещо. Че пътят до маговете е дълъг, опасен, а аз нали съм момиче… а и ти си правиш сметки, че покрай мен би могъл да се уредиш в града на вълшебниците… Никой няма да се чуди, да пита, да подозира.
— Ами ако поискат да им покажеш Силата?
— Ами ще им я покажа — засмя се Тиел. — Да не мислиш, че не мога да намеря в земята рудна жила или водоносен слой? Нищо по-просто. Всичко, което може да направи една доморасла заклинателка, го мога и аз, без никакви особени усилия.
— А което на една самоука заклинателка не е дадено, това как?
— Ако се постарая — уклони се от отговор момичето. — Ти сега внимавай да не изпуснеш своята Сила. Дръж я. Ритор навярно вече откача от яд, опипва наоколо…
— Защо той ме преследва така… настървено?
— Той преследва себе си, Виктор. Той е проклел деня, в който е станал Убиец. Сега мисли, че светът ни може да бъде спасен само от Дракон.
— А ти, какво мислиш? Съгласна ли си с него?
— Всичко става.
— Но прав ли е, че Драконът наистина пристига?
— Да. И ти трябва да си готов за появата му.
Стигнаха до града. Тръгнаха покрай яките зидове към портата, която поемаше последните окъснели каруци и странници. Десетина войници с прашни тъмни наметала, въоръжени със шпаги, а неколцина дори с пушки на рамо, изпровождаха всеки влизащ с хапливи забележки.