Братята издържаха близо час. А след това взеха глупаво да се кикотят, да се прегръщат над привеждащата се жена и гръмко да реват с магарешки гласове срамни песни. Лойя един по един ги примъкна във фургона, настани ги върху товара и взе поводите. Усещаше лек световъртеж от изпитото.
— Йо-хооо! — провикна се тя и камшикът изплющя над двойката врани коне. — Не се сърдете, кончета, обаче трябва да побързате…
Ако животните бяха обучени да носят седло, Лойя би предпочела да вземе едното и да се опита да настигне Виктор. Но да се хвърля в преследване, яздейки добиче, свикнало да тегли каруци, беше глупаво.
— Йо-хооо!
Пощенската карета се тресеше и клатушкаше, конете препускаха колкото имаха сили.
„Ах, Тиел, ах, мръсницо неотворена, какво си позволяваш! Искаш всичко сама, без помощ от приятелка? Не, скъпа, няма да стане! На такава като теб би ли й стигнало чар да преметне ония хъркащи отзад шопари?“
Масата бе грамадна и дълга поне двайсет метра, обаче празно място покрай нея нямаше. Гвардеец с ярки офицерски нашивки на ръкава въведе Виктор и Тиел в трапезната зала, вгледа се в пируващите и заповяда нещо на стоящите край вратите войници, които мигом измъкнаха двамина съпротивляващи се гости и ги изпъдиха навън. През това време набита девойка махна използваните прибори и избърса омърсената покривка с края на широката си дълга пола.
— Настанявайте се — подхвърли офицерът и тръгна към почетните места в другия край на залата.
Виктор и Тиел седнаха. Осветлението бе оскъдно и идеше от пушливи факли по стените, както и от свещи върху масата. Да не би васалите на Земята да не другаруваха с джуджетата? Или се намираха твърде далеч от железницата, а може пък да имаха „идеологически“ задръжки да използват електричество.
Затова пък истинският гостенин на този свят най-сетне се почувства в автентично средновековна среда.
Пируващите — мъже, жени, та даже и неколцина деца — звучно мляскаха, като поглъщаха многочислени блюда толкова енергично, колкото биха го правили лакомници след диета. Ястията бяха предимно от месо — от глиганското печено в трите огромни подноса бяха останали само кости. Масата се огъваше под купища колбаси, пастети и зелени салати. Някак подчертано не присъстваше нито риба, нито птици, и тази гастрономична показност от страна на Земния клан предизвика неволна насмешка у Виктор. Всичкото това безобразно плюскане обилно се поливаше с разточителни количества вино от различни сортове — бели, червени, розови, сухи, полусухи…
Стените бяха украсени с гоблени, които изобразяваха предимно трапезни сцени, като изключим няколкото мотива с ширнали се поля, където гъсто изкласяваше златно жито, бродеха закръглени стада, а смеещи се девици с рубенсови форми прибираха реколта. Плодовете бяха с фантастични размери — зрънце грозде колкото детско юмруче, ябълка — колкото футболна топка. Виктор отново си спомни мозайките в същото ВДНХ, запазили се от отдавнашни и не толкова отдавнашни времена.
Забеляза, че пируващите разглеждат новодошлите гости с любопитство. Повече зяпаха него, според техните мерки и вкусове Тиел не заслужаваше внимание — неоформено, плоско и кльощаво момиченце.
А гвардеецът вече стигна до почетните места, възседнати от стопаните на пиршеството — пълен възрастен мъж, сигурно тъкмо князът, владеещ града, и мършаво човече, зиморничаво увито в наметалото си. То клюмаше с голяма глава в предпоследен стадий на оплешивяване.
Нима онзи хърбльо е магът първа степен от ордена на Земята? Глупости, сигурно той е князчето…
Ала офицерът се наведе към ухото на възрастния мъж и почна бързешком нещо да му обяснява. Князът кимна, леко се усмихна и вдигна ръка.
Масата на мига утихна. Затвориха се натъпканите усти, замръзнаха издутите бузи, вкамениха се поднесените към устните бокали. В настъпилата тишина се чу героично тих утробен звук — някой беше потиснал оригване или бе успял възможно най-безшумно да преглътне заседналото в гърлото му парче.
— Имаме гости — добродушно извести князът. — Едно момиче, наречено Тиел, е почувствало в себе си Силата на Земната магия…
Мършавият вълшебник трепна и с някакво птицеподобно движение обърна лице към тях. Втренчи се в Тиел над масата. Князът бащински бучеше нататък:
— Държи път към Терос. Но ето, че е решила да ни почете с визита, да се запознае с бъдещите си васали…
Тишината се сгъсти. Виктор почувства по гърба си тънка като косъм струйка студен пот.
Но не екнаха възмутени вопли и негодуващи крясъци, нито още по-опасният подигравателен смях.