— Приятно е да се срещна с бъдеща колежка — изскърца гласът на магьосника. — Ела насам, момиче.
Тиел спокойно отпи от бокала си бяло вино и се надигна. Виктор незабавно тръгна след нея.
— Юношата може да остане… — подхвърли магът.
— Отговорен съм за сестра си!
Никакви други възражения не последваха. Под втренчените погледи на стотина чифта очи те се приближиха към княза и вълшебника.
Отблизо Земният изглеждаше отблъскващо. Студени, мъртви очи. Кожата — жълтеникаво-сива, сякаш от постоянно пребиваване в тъмнина. Несъответствието беше поразително — магията на клана привличаше жизнерадостна, дори животински първична публика, а представителят на същия този клан съумяваше да прилича на концлагерист.
— Можеш да ме наричаш господин Анджей, момиче — изскърца вълшебникът. Впи очи в Тиел и подир секунда разочаровано поклати глава. — Но аз не чувствам Сила в теб.
Залата въздъхна. Виктор с чувството на обреченост си каза, че възмутените вопли и злорадият смях тепърва предстоят, заедно с твърде възможната перспектива от публично бичуване на площада пред замъка. Едва го помисли — и огнената ярост на Убиец шавна в сърцето.
— Аз не излагам Силата на показ! — рязко отвърна Тиел.
— Това е добре — съгласи се Анджей. — Само че на мен можеш да я покажеш. Дори си длъжна.
В тона му се долавяше насмешка. В тона му имаше подигравка. Този прегърбен плешив маг, с късогледо присвити очи нищо не очакваше от глупавата и нахална селянка. Той просто съблюдаваше ритуала.
Тиел простря настрани ръка. Виктор успя да забележи, че пръстите й причудливо се сплетоха в някаква сложна фигура — и сякаш прах се надигна над китката й, обви като воал снагата на момичето за един миг. Стената срещу Тиел се разтресе.
Все едно по зидовете премина тежка вълна, която избута навън камъните, разпука мазилката и накара гоблените да паднат. Откачи се, и с отекващ камбанен шум се стовари върху пода голям триъгълен щит.
Анджей подскочи.
Вълната се изглаждаше, затихваше. Камъните още се тресяха и за кратък момент на Виктор му се стори, че различава зад размърдалите се зидове смътни контури на чудовищно ръбесто туловище… Но Тиел обезсилена оброни ръка и всичко свърши.
В онемялата зала отчетливо бълбукаше вино, изсипващо се от паднала бутилка.
Допреди малко очите на магьосника изглеждаха като покрити със земен прах, но сега пламтяха. Вълшебникът се опули към Тиел и прошепна:
— Поне втора степен… без никаква школа… Момиче, кой те е обучавал?
— Никой.
— Нямаш учител?! Ти се опита да призовеш Каменния дух! Разбираш ли това?
Тиел сведе очи и зачопли поличката си, даже запристъпва смутено на място — класическо селско празноглаво момиче:
— Ами… аз… такова… наричам си го Каменчо… Като малка все самичка ме оставяха, даже Витяааа… — проточи ревливо, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи и сополи.
Контрастът с предишната й наглост бе твърде крещящ, но за щастие всички бяха потресени от одевешното локално земетресение и не се усетиха. Тиел продължи, като бързо схвана, че не бива да преиграва:
— И аз… за да не ми е скучно и тъжно, си измислях, че в стената живее човече, каменно такова… И почнах да си говоря с него… исках някой да си играе с мен…
Сияещ и почти преобразен, Анджей протегна разперена длан:
— Хора! Запомнете този миг! Всички! Пред нас стои бъдещата велика вълшебница на Земния орден! Аз я намерих! Тя е мое откритие!
— Той е моя плячка — промърмори Виктор. Просто не се удържа, сцената почти му напомни епизод от анимационното филмче „Маугли“, в който тигърът Шерхан бе прострял лапа над човешкото дете. Добре, че магът беше прекалено погълнат от щастие и не чуваше никой друг, освен себе си, любимия:
— Станете, васали на моя верен васал! Преклонете глави пред бъдещата магьосница! Преклонете глави пред вашия сюзерен — кланът на Земята!
Тълпата лапачи дружно се изправи и низко се поклони над масата. Един от пируващите, импозантен рицар с голяма брада, при поклона скришом сдъвка попаднало му пред лицето парче шунка и ловко преглътна, без да се издава с нищо. Но Виктор го беше забелязал и неусетно се ухили.
И магът го видя.
— Кой си ти?
— Братът на Тиел. Казвам се Виктор.
— Прекрасно. Можеш да си идеш у дома. Сестра ти е в сигурни ръце. Семейството ти може да се гордее.
Виктор упорито поклати глава, в тон с ролята си на селяк, който вярва само на нещо пипнато с ръце:
— Ааа, не. Трябва да се убедя първо, че сестра ми ще е добре.
Магът гневно тръсна глава.
— Какво?! Не ми вярваш? Аз лично поемам наставничеството над нея!