Всъщност, никой от пируващите не слушаше музиката. Стенанията на арфите и китарните сола накараха гостите да повишават глас. Все по-често звънтеше женски смях. Няколко двойки се завъртяха в танц.
Тиел също се засмя — тънко и треперещо. Каза нещо, като заекваше, сякаш езикът вече не й се подчиняваше. Виктор се обърна към нея.
Магът Анджей помагаше на момичето да стане от софрата. Тиел се клатушкаше и не спираше да се кикоти.
— Тиел, време ти е вече… — започна „братът“… и млъкна, като срещна разярения взор на Земния.
— Яж и пий, гостенино честит! — изсъска магът. — Весели се! Намери си приятелка сред прислужниците. Бъди щастлив — сестра ти е под моето покровителство!
Тиел висеше като парцал, държейки се за сухото рамо на вълшебника. Хвърли към Виктор мътен плаващ поглед. И съобщи:
— Толкова е веселооо…
Приседна му. Апетитът изчезна. Виното загуби всякакъв вкус. Виктор седеше и ровичкаше с вилицата поредното ястие, което представляваше асорти от десетина вида месо в пикантен сос. Наоколо мляскаха, оригваха се, цвилеха като коне от смях, като забързано, давейки се, си разказваха някакви невразумителни истории. Князът, замрял в трона си, благосклонно се взираше в поданиците си. Дари и на Виктор една мека бащинска усмивка.
Тиел тъничко изписка.
Виктор успя да забележи как магьосникът чевръсто отдръпна твърде палавата си ръка. Двамата с Тиел танцуваха, но вместо да кръжат безредно из залата, целенасочено се преместваха през помещението. Все повече двойки се включваха в танца, запълвайки пространството. Магът погледна през рамо към Виктор и му отправи къса зъбата усмивка: кротувай, момко, не рипай.
Той отвеждаше момичето някъде в тъмнината.
Виктор рязко се извърна към княза… и срещна разбиращия снизходителен поглед на възрастния мъж.
— Ваша светлост, позволете да кажа…
Князът свъси вежди. Кимна.
— Ваша светлост, сестра ми трябва да си ляга да спи.
— Магът Анджей ще се погрижи, младежо. Не се безпокой.
Негова светлост бе напълно добродушен и благожелателен.
— Княже, вълшебниците са хора, твърде увличащи се, те не всякога съизмерват своето могъщество със слабата човешка природа на нас, простосмъртните. Мисля, че Тиел не разбира какво става.
Благородникът поклати глава:
— Младежо, всеки има слабости. Великите магове имат право на малко разтуха, а ние сме длъжни да им прощаваме в името на по-високи цели. Не се безпокой.
Виктор отчаяно се озърна. В тъмното дъно на залата светна ивица светлина и угасна — беше се отворила и затворила врата.
— Княже!
— Пирувай!
Ала Виктор скочи на крака, тежкият дъбов стол се катурна право под нозете на танцуващите, които го погледнаха — косо, с недоумение. Князът като че ли потисна въздишка и каза:
— Не ти ли е мил живота? Нямам намерение да защитавам толкова глупави свои поданици.
— Но не бихте им попречили да защитят честа си?
Князът разпери с досада ръце:
— Щом твоята чест те тласка към смъртта… Успокой се. Момичето отлично си дава сметка какво прави. Повярвай на стареца — прочетох го в очите й.
Виктор мълком тръгна през тълпата танцуващи.
— Оставете го — полугласно и уморено нареди на гвардейците князът. — Сам си го избра…
Тъй де, откъде накъде управителят на града и прилежащите земи ще си накърнява реномето с убийство на брат на бъдеща велика магьосница? Нека вълшебникът се оправя с него.
Хората спираха да се веселят, правеха му път. Повечето го гледаха със съчувствие. А уж бяха заети само с плюскане и пиене. Значи са забелязали какво става. Нима тази тълпа чревоугодници, пияници и сластолюбци е способна да прояви разбиране? Хората отстъпваха и изпращаха Виктор с погледи.
Ала някакъв мъж на средни години, облечен в тъмнобагрени дрехи, с ризничен нагръдник и меч на пояса, не се отстрани. Положи длан на дръжката на оръжието и дори го изтегли на няколко пръста.
Какво?
Виктор усети как в душата му се размърда, набирайки сила сляпата ярост. Главното оръжие на Убиеца е…
— Твоят меч — заяви рицарят, — е парче старо желязо. Вземи моя, момко!
Яростта на Убиеца се задави, отстъпи като вълна, разтвори се в изненадата. Очите на рицаря бяха твърди като кремък: