А настрана от другите, на почетни места край грамадния дънер, водеха привидно спокойните си беседи представителите на четирите Стихийни клана. Всъщност, в пълен състав пристигна само Земният орден, който по принцип обожаваше празниците. Въздушните бяха само двамина, от Огнените — само одевешното печално момче с аленото шалче. Отсъствието на първите лица от клана на Водата се компенсираше от една очарователна дебютантка, около която вече се въртеше истински въртоп от кавалери и всеки от тях бленуваше да бъде вписан в балното й тефтерче за танци.
Лойя усети слабо безпокойство, неясно вълнение. Нещо не беше наред. Никога досега не са пристигали толкова малко Стихийни. Демонстрират сила като я пренебрегват? Нея? Лойя Ивер?! Тя бързо прехвърляше наум всичките последни гафове и несполуки на Котките. Не, нищо сериозно, нищо, което би провокирало толкова рязка реакция — почти разрив на дипломатическите отношения и обявяване на война!
Очите на Ивер потъмняха. Трябва да повика Хор. Да прати още разузнавачи. И… въпреки че му обеща, все пак ще се наложи да раздаде няколко чисто делови целувки в листака… а може би и нещо повече.
И в този момент… живите завеси на входа внезапно затрепериха и сякаш ужасени, се отдръпнаха настрани. Зъл повей, студен и тъмен, нахлу в залата, гасейки многоцветните пламъци на светилниците. На прага изникнаха няколко фигури и Лойя отдалеч разпозна тънката, с нищо не сравнима аура на Въздуха, която сякаш нарочно, на показ, бе разсечена от ивица кипнала кръв.
Знакът на Убиеца на Дракона. Може да бъде скрит — но не и загубен, откраднат, фалшифициран или присвоен.
Ритор бе дошъл на бала на Лойя Ивер. Знаменитият магьосник беше сам. Редом с него, старателно гледайки настрани, вървяха най-добрите от най-добрите бойци от клана на Водата, предвождани не от кой да е, а от главата на Водния клан — магът Торн. Само той гледаше Ритор в очите. Съдейки по лицата им, върховните вълшебници си приказваха за времето. Нищо друго не се отразяваше в аурите им — и двамата бяха твърде силни, за да изнасят пред публика нещо от делата, думите и най-вече мислите си.
Ала тя би се оставила да я заплюят в лицето, ако грешеше в преценката си, че нещо е станало. И че се подготвя друго, още по-страшно.
И ето, Ритор е тук… И какво следва от това? Кой е той — вестоносецът на онази междуособна война, от която толкова се бояха Котките?
Тя трябваше да разбере и научи. Както и защо няма никой от клана на Огъня, освен едно хлапе.
Ритор зле си спомняше как точно се измъкна от онова проклето място. Спътниците му бяха мъртви и кой знае какво правеха с телата им изкусните вълшебници от Водния орден. Какво ли нашепват в ухото на умрелия от страшна жажда Клат-младши? Навярно му обещават мека, прохладна, вкусна влага на корем, която като ледено клъбце се търкулва по гърлото. И на никой не ще му се обърне езика да осъди загиналия заради това, че мъртвата му плът се е оказала по-слаба от коравия му дух.
Но все пак Ритор оцеля. Беше настъпило времето да обмисля отмъщение. Организаторите и изпълнителите на злодеянието трябва да умрат. Смъртта им няма да възкреси отишлите си приятели, но вероятно ще послужи за урок на другите.
Времето летеше, приближаваше се зенитът на въздушната сила, ала Ритор упорито продължаваше да върви пеш през пресечената местност. Тези територии бяха толкова обгорени от бушувалата някога война, че нито хора, нито елфи, джуджета и други обитатели на Средния свят не се завърнаха в тях. Върху пепелищата поникнаха нови гори, само на места бяха останали отвратителни белезникави плешивини — там сражаващите се бяха употребявали Живобой — най-страшната отрова, сътворявана някога от алхимиците на клановете…
Края на Засенчените гори стигаше точно до източните граници на владенията на Лойя Ивер. По странно стечение на обстоятелствата, Пеещата гора не беше пострадала, макар че до нея се водеха невиждани по ярост битки. Със сигурност в това бе замесен прословутият „дух на котката“, пазителят на този клан.
И внезапно той си помисли, че още би могъл да успее за бала. Та нали Лойя с достоен за нещо по-полезно жар го бомбардираше с покани, въпреки че Ритор цял живот бе смятал баловете за празна суета и гнезда на разврата.
Магът вдигна поглед към небето. Комай вече се беше отдалечил достатъчно, пък и силата на Водата доста бе отслабнала в този час. Размърда рамене, усещайки познатата песен на сгъстяващия се зад плещите му вятър, отблъсна се колкото можа силно от земята и излетя. Колко лесно стана сега… да бе била с него поне част от сегашната сила одеве на разсъмване…