А редом с рицаря заставаха… не, не може да бъде! Същите онези омазани със сланина и полята с вино пируващи! Някои даже дъвчеха, безстрашно надниквайки в дулата на мускетите, а във вкоравените им ръце святкаха оголени мечове. След секунди плътна фаланга прикриваше тила на Виктор от стъписаните гвардейци.
Ослепителната кървава ярост омекна като спукан балон. А сетне съвсем изчезна с жален беззвучен вопъл. Отново бе беззащитен. Магът можеше да стори с него, каквото си поиска, да го срази с най-елементарно заклинание. Да го посече с меч, да го смаже с ритници. Виктор стоеше, олюляваше се, като с изумление осъзнаваше, че жаждата му за смърт се е стопила.
Ала магът на Земния клан продължаваше да плете вълшебството си. Стихията му се тресеше в страх пред онова, което щеше да се пръкне от брънките на безкрайната верига заклинания. По камъните сълзеше кръв. Смътни сенки се мяркаха във въздуха като видения на болен от треска.
Анджей продължаваше да концентрира мощта си.
Виктор прекрачи прага, грабна дървеното корито и с усещане на внезапно изпълнила го скука, надяна пълния с вода съд върху главата на магьосника.
Земният тупна по задник. Подземното бучене секна, така и не преродено в съкрушително земетресение, стените престанаха да вибрират. Само предчувствието на Силата, идеща от корените на земята, остана наоколо…
Виктор разпери настрани ръце, поемайки в себе си изтърваната мощ на третата си стихия — от студените ледници по планинските върхове до горещите недра на планетата… Безкрайността на спокойните степи и убийственият бяг на каменните лавини… Твърдостта на гранита, блясъкът на диаманта, щедростта на раждащата почва…
Магът седеше сред локвата, шаваше с кльощавите си ръчички, явно неразбирайки какво се е случило, къде се е дянала събраната велика Сила…
Тиел стана от леглото. Спокойно дооблече блузката си. Лицето й вече не беше като на ревливо момиченце. Напротив — бе тържествуващо и доволно. От одевешното опиянение нямаше и следа. „Стига бе, била ли е изобщо замаяна от това вино…“
— Ще си ходим ли, Виктор? — попита тя, като заобиколи Анджей. — Тук повече няма какво да се прави.
Добре. После ще й чете конско. После ще й иска обяснения. После.
Те минаха през мълчаливата редица рицари. Виктор срещна очите на мъжа в багрените дрехи, който му отдаде чест с меча си.
— Няма да забравя това, което направи за мен — каза Виктор.
Рицарят пестеливо и късо се усмихна:
— И все пак мечът ти не струва…
— Можеш да тръгнеш с нас.
Но рицарят поклати глава, докато прибираше оръжието си в ножницата.
— Мястото ми е тук, господарю.
Князът продължаваше да седи на трона си. Случилото се никак не беше го смутило. Изглежда той изпитваше задоволство да наблюдава сблъсъци между магьосници.
— Благодаря за угощението — каза Виктор.
— Особено за виното — вметна Тиел, — много ви е хубаво.
Пред тях всички се отдръпваха, правейки им път. Гвардейците се озърнаха към княза и също се отместиха. Някои от рицарите вече се връщаха на масата и невъзмутимо надигаха чаши. Прислугата хукна към спалнята, където магът на Земните продължаваше да бълбука изпод коритото.
И в този миг вратите на залата се разтвориха. Появи се глупаво ухилен като дрогиран битник офицер, който водеше под ръка млада жена:
— Лейди Лойя Ивер…
Предводителката на Котешкия клан отблъсна кавалера си и огледа наоколо с присвити очи. Кимна на Виктор:
— Бързо на двора!
— Вече всичко е наред, Лойя — каза Виктор, без да се учудва.
Тиел беше права: вълшебницата щеше да ги настъпва по петите. Тя не беше от онези, които лесно можеш да откажеш…
— Ритор те е усетил, глупако! Ти самият — наясно ли си какви сили си призовал?!
Тя сграбчи и двамата за ръцете и ги помъкна като непослушни деца по стълбите. Ругаеше през зъби, докато вървяха, а на гвардейците хвърляше такива злобни погледи, че те моментално се оттегляха.
— Поисках на заем една карета… с добър впряг. Княжеските коняри тъкмо трябва да са я стъкмили вече. Трябва да бързаме, Виктор!
— Винаги ли си такава зла, Лойя? — възкликна Тиел, придържайки развяващата се скъсана блузка.
— Животът е такъв, скъпа! — хазартно отвърна Котката. — Не се бой, не съм ти обидена…
Спря за секунда, хвана Тиел за брадичката и се вгледа в очите й.
— Умно момиче — одобрително рече магьосницата. — Наистина си много умно момиче.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
— Видя ли колко добре се получи — каза Тиел, докато разглеждаше скулата си във взетото назаем от Лойя огледалце. Оставените от ноктите на магьосницата драскотини упорито не желаеха да зараснат. И дори самата Котка не можа да ги излекува начаса.