Виктор сви рамене. Понякога даскалския тон на Тиел го дразнеше. В такива моменти наистина му се приискваше да намигне на Лойя… а после да я сграбчи и…
Друмът за Орос свършваше в залива, където практичните господари на клана бяха построили пристанище, затова по пътя сновяха достатъчно каруци и кервани — и празни, и мъкнещи стоки. Случваше се да хванат стоп, по-често ги вземаха безплатно, друг път — за грошове.
Спряха за нощувка направо на друма, като се настаниха отделно от другите пътници. С падането на здрача ставаше доста прохладно, трудно се заспиваше, а Тиел категорично забрани да се използва Силата. Оставаше им само да се притиснат един към друг, за да се сгряват.
Момичето се сви на кравайче и скоро задиша равномерно. Но Лойя май нямаше намерение да заспива, а от необходимостта да се топлят се възползва доста свободно.
— Каква нощ… — чу Виктор мъркащия й шепот в ухото си. — Каква забележителна нощ.
Острите й нокти игриво го погъделичкаха по гърлото. Лойя знаеше, ох колко добре знаеше по какъв начин да накара лежащия до нея мъж да пламне в тъмното, да се изчерви като неопитно момченце.
— Лойя… недей…
— Защо? — дъхът й пареше ухото му. — Нима не ме желаеш?
— Именно понеже те желая… не си струва да го правим край пътя — отвърна Виктор, като смътно заподозря, че цитира реплика от филм, книга или някой свой познат.
— Притесняваш се от Тиел? Ами хайде да я включим и нея — мъркаше Лойя. — Ще стане забавно…
— А, не, без тия! — възмути се Виктор. — Стига, Лойя!
Вълшебницата обидено се отдръпна.
— Ще съжаляваш после. Ще те е яд на себе си.
— Не се и съмнявам — измърмори Виктор. Обаче тялото му не се съгласяваше с целомъдреното решение на разума. Въртя се близо час, заслушан в дишането на двете жени до себе си, като прекрасно разбираше, че само леко докосване — и Котката ще откликне весело и опитно, с целия си немирен жар и огромен опит… вековен опит, ако се вярва на Тиел.
Последната мисъл му помогна да се отпусне.
И веднага го връхлетя като морска вълна сънят. Познат сън.
Виктор заскърца със зъби, щом усети, че под краката му е сияещият бял пясък, небето е мъждиво блещукаща завеса, а редом шуми черното мастилено море.
— Гад мръсна!
Той се завъртя на място, оглеждайки се за Лакомника.
— Никъде не стъпвам повече, чуваш ли? Не ми трябват твоите гатанки! Да изгниеш дано!
Пепелището на лабораторията беше обрасло с мъх и трева. Лилавата гора трепереше под поривите на вятъра. А далеч навътре в сушата, в подножието на полупрозрачните планини, към небето се издигаха кълба бял дим.
— Няма да ходя там! — отново изкрещя Виктор, но вече прекрасно разбираше, че ще отиде, къде ще се дене, а като пристигне, там ще му бъде демонстрирано нещо досадно и неприятно, или направо гнусно…
— Мяу.
Той се обърна. Покрай линията на прибоя, меко отскачайки от вълните, вървеше рижа котка. Сякаш същата, която го беше гледала в разрушения град.
Просветна му… не, това беше безумие!
Виктор приклекна и протегна ръка:
— Мац-мац… Писанке… ти да не си…
Котката седна и почна да се мие. Сините й очи присмехулно следяха Виктор.
— Стой, чакай! — прозвуча откъм гората.
През острицата тичаше Лакомника, като смешно се препъваше и се оплакваше.
— Що за нахалство!? — подвикваше дебелакът. — Той има още да броди, да блуждае… Пст! Къш! Разкарай се, проклетнице! Чупка!
Котката подигравателно се озърна към приближаващия се грозник, напрегна се и скочи на гърдите на Виктор. Измяука в лицето му и докосна бузата му с топла лапичка…
…Той отвори очи. Над него се люлееше ивица звездно небе, стегната в мрака на стените на клисурата. И на фона на това — силует на женска глава с пуснати коси, които го погъделичкаха по носа.
Лойя му запуши устата с целувка, след което отвърна на незададения му въпрос:
— Ти бълнуваше и викаше. Сънувал си кошмар. Отпусни се, Виктор, отпусни се…
Дланта й се плъзна по лицето му.
— Бодеш… — ласкаво каза магьосницата. — Не бой се, сънят си отиде. Ние, Котките, умеем да прогонваме лошите сънища…
„Благодаря“ — беззвучно прошепна той.
— А твоята приятелка — внезапно се подсмихна Лойя, — даже не се размърда!
— Тя е малка още… уморена е…
— Аха, точно така — съгласи се привидно Ивер. — Малко момиче… вълшебница от Неведомия клан. Но аз съм истинска жена.
Виктор чувстваше дъха й по устните си.
— Тези Тиел, тази мърла, сигурно ти е изприказвала разни мръсотии за мен, нали? Че съм на двеста години и че съм преспала с всички мъже, които съм срещнала?