Тиел я измери с поглед от главата до петите, като сви устни, но не коментира.
„Момичето ревнува — досети се Виктор, — и се зачуди как да се отърве от Ивер. Но вече е късно. Никой не бива да бъде изоставян на произвола на съдбата. А и съюзник като Лойя не е излишен. Веднъж вече ни беше полезна…“
Пътят взе да криволичи. Като змийска следа клисурата се спускаше към морето. Тук явно беше поработил Огънят — склоновете бяха като застинали лавови езици. Кланът беше поизправил клисурата, павирал по дъното й нов друм, а по стръмнините през изминалите години бяха прераснали дървета и храсти.
— Със сигурност са пратили съгледвачи — мрачно каза Тиел, като вирна глава в стремеж да различи нещо по назъбените ръбове. — И навярно вече ни виждат.
— Тогава защо да се спотайваме? — вдигна вежди Лойя. — Виктор бързо ще ги откаже да зяпат!
— Не, не! — уплаши се момичето. — Не бива… не бива да убиваме, без да се налага. Само ако те опитат първи.
— Дано не закъснеем — иронично подхвърли Ивер.
Тиел сви рамене. Виктор също усещаше чужд поглед — сякаш към челото му бяха опрени две упорито нежелаещи да се топят ледени висулки, а от тях към безкрая се точеше невидима корда. Като някакъв шаран на кукичка, който чака въдичарят да го издърпа на сушата всеки момент.
Вътре в него се сви пестник Сила, събудена от кипващия в сърцето гняв. Засега бе безформена, но готова да приеме облика на съкрушителен ураган, водно торнадо или помитаща всичко каменна лавина. Някой смее да му прегражда пътя! Някой дръзва да го наблюдава! Ами ако сега му хрумне да се позабавлява с някоя от спътничките си — или и с двете наведнъж — какво, ще зяпат и ще точат лиги?
„Пфу, да не ми е уроки! — стресна се Виктор. — Отново дивотии бръмчат в главата!“
Черно-кървавата мъгла бавно отстъпи от съзнанието. Конвулсивно стиснатите юмруци се разтвориха. Виктор предпазливо се огледа към Тиел, към Лойя — като че ли не бяха забелязали този му пристъп.
— Орос е зад следващия завой — прошепна Тиел. — Часовият им даже не се крие.
Наистина, на най-високата скала отпред, на фона на синьото небе трепкаше малко алено петънце — развяващото се наметало на човек от Огнения орден.
— Виж го ти, копелето — изсъска Лойя през зъби. Сви пръсти като нокти на хищник, вдигна ръка. — Я да те видя, ще преглътнеш ли това…
— Лойя! — момичето увисна на рамото на жената. — Недей! Твърде рано е! Този ще го катурнеш, но другите ще разгадаят заклинанието ти! И ще го върнат обратно!
— Добре, щом настояваш — Ивер недоволно отпусна ръка. Ала личеше, че думите на Тиел бяха впечатлили гордата Котка.
— Недей да правиш нищо, докато не ни нападнат — Тиел извърна измъчено лице към Виктор. — Обещай ми. Моля те!
— Да не ни завладеят с първия си удар? — уж нехайно уточни той.
— Всичко зависи от теб — въздъхна Тиел. — Ние не им трябваме… Ритор може би иска Лойя, за да си отмъсти. Но ти не се бой за нас. Те искат преди всичко теб и само теб.
— Тогава, продължаваме! — изрекоха устните му, докато самият Виктор бе изтръпнал от ужас.
„Ето, сега вече знам какво значи «душата е в петите» — мрачно си рече. — Не, не ставам за герой. Изобщо. Нито за Конан, нито за Терминатор. Прекалено ясно се виждам мъртъв и препариран — малък урок по патоанатомия за начинаещи магове. Поне гащите да не напълня от шубе, пак ще е подвиг. И защо Тиел не ми казва как се прави магия, да му се не видяло?!“
Подминаха открито стоящия на скалата пазач, Лойя дори му помаха игриво. Последен завой.
— Ето го Орос — полугласно рече Тиел.
Залив. Чакълест плаж от огладени камъчета, досущ както в някои черноморски курорти. В края на острия вълнолом, вдаден навътре в морето, стърчеше фар. На черния му връх, подпрял висините, гореше бездимен пламък, ярък даже и в пладне. Между планините и морето — малък спретнат град от едноетажни къщи. Веселите им червени керемиди надничаха изпод клонака на вечнозелените дървета.
Нямаше жива душа. Ала Виктор съвсем отчетливо чувстваше стотици погледи, прицелени в него. Като чужди безцеремонни ръце те шареха по тялото, чоплеха и човъркаха с нечисти пръсти, за да се докопат до душата, да проникнат в мозъка, да разчленят съзнанието на части, да го изтръскат както се изтупва килимче, като избият от паметта всичко, което смятаха за „вредно“.
Ще видите вие… ще ви дам да разберете.
— Виктор, страх ме е — чу той шепота на притисналата се към него отдясно Лойя. — Те ще ни изколят. Ритор е откачил напълно… Май този път ме спипаха натясно…
— Котката е уплашена? — незабавно се заяде Тиел. — Никой не те е влачил насила с нас. Сама дойде!