— Правилно — закима Лакомника. — Не е лесно да надвиеш Въплътена Сила. Следва поне да се изравниш с нея. И още… схвана ли какво още трябва, за да убиеш…
— Омраза — с усилие произнесе Виктор. Думата бе гадна.
— Ето това е! — господарят на сънищата пак вдигна пръст. — Каквото и да се приказва, ама Драконите хич не ги биваше да мразят. Ярост, гняв, изблик… и пак се опасяваха, бояха се от чистото разрушение. Обичаха живота. Много силно го обичаха.
— Ами този тук?
Лакомника се замисли.
— Този тук… Как да ти кажа, че да е по-простичко… като за теб. Ами… представи си табун коне. И глутница вълци. Съборят някоя кобила тук, обаче на друго място получат къч в муцуната от жребеца. А сега си представи стадо овце и…
— Кучето.
— Тъй, тъй. То може и да наглежда овцете да си пасат спокойно, обаче не пасе с тях, месце си обича — засмя се Лакомника. — Но стадото го предпочита пред вълците, защото хем кръв няма много, хем е по-безопасно. И си рупат овчиците зелена тревица, лоясват миличките. А с що овчарят ще нахрани песа — това не е овча работа.
— Хората не са овце.
— Мислиш ли? — сви рамене дебелакът. — Е, може и да си прав, ти си знаеш… Аз обаче се съмнявам. Понеже що като вятър ечи и ехти едно ми ти мрънкане… — Лакомника пое дъх и с тънък гласец занарежда: — Ама може ли таквиз работи, все едно и също, бори се с живота, опъвай се на съдбата! Не да си живееш, и пееш, да уредиш света, да се задомиш, да станеш славен, добър, да се усъвършенстваш…
— Стига палячовщини!
— Палячовщини? Не, Виктор. Просто повтарям, цитирам. Хората са уморени, разбираш ли? Уморени са от борба, от битки, от това да се признават за роби или напротив — непокорно да предизвикват поробителите си. Никой повече не го иска това! Никому не е нужно! Което значи… значи, че е дошло времето на новия Дракон. На един такъв благ, хубав, незабележим. Време е да дойде пастирът. Ами щом народа сам навлича овчи кожи, защо вълкът да не залае? Поради своята мека и добра душа…
Гласът на дебелака потъна в грохот. Сивите планини затрептяха, димът се възнесе нагоре като гейзер, заливайки небето.
— Ето че дочакахме! — весело каза Лакомника. — Идва! Идва Драконът! Сътвореният Дракон!
— Това не е всичко! — кресна Виктор, сграбчи дебелака за рамото и го разтърси. — Ей! Щом има Дракон — значи има и Убиец!
— Кой? — порази се Лакомника. — Да не би да си ти?
— Дори и аз да съм — е, и?
— Ами какво… Посрещни го тогава, Виктор! Изправи се срещу него! Аз ще погледам! Убиецът го бива само да руши, не и да брани! Убий Дракона, опитай! Хайде де! Само че какво ще сториш на онези, които вече са свикнали да живеят под надзор? Всички са тук, Виктор! Те са част от Дракона! Светът е станал празен за тях и те се боят единствено от сънищата си. Добре им е — под стоманено крило!
Белите камшици на дима танцуваха, сливайки се в неясни фигури. Сякаш с минимално напрягане на зрението можеше нещо да бъде видяно… и проумяно.
Колеблива, размазана сянка, която се промъкваше, приближаваше се — и ето, вече е редом… а щом погледнеш право в нея — разтваря се, стапя се и остава само усещането за чужд поглед, разяждащ и безумен… Нещо въртящо се и носещо се, помитащо и свиващо се, силно и пламтящо — и само болка до препълване, и вой на ужас… Призрачни замъци, облачни градове в пушеци и самите те иззидани от дим, по улиците бродят безплътни призраци… Стени, стени, безкрайни стени — мъглива клетка, засмукващ въртоп, затворническа килия…
— Вие сами ни сътворявате, Виктор! Зовете ни от Опакото, подмамвате ни! И ето че ние пристигаме! Мина времето на истинските Дракони! — Лакомника погледна Виктор в лицето. — Няма време за тях! Какъвто го пожелаете — такъв ще бъде Средният свят! Такъв и ще го заварите…
От кратера заструи тъмна, кървавочервена светлина. Облаците дим се обагриха от заревото на мярналия се поток лава, оранжева, подобна на река.
Ръката като по собствена воля се протегна към меча.
— Още не е късно, Виктор! — каза Лакомника и го побутна към кратера. — Всички са тук! Онези, които са се изгубили сред самотата си. Онези, които са се уморили от страховете си. Онези, които са изгорили душите си. Всички са тук! Присъединявай се!
Виктор измъкваше меча от ножницата. А лавата продължаваше да тече…
Лава?
Беше дълга извиваща се снага — огнена, с цветовете на съсирена кръв. Лапи от люспеста стомана, паст — пламтящо ждрело, стъклен блясък на кръгли немигащи очи. Драконът беше огромен и тромав, въртеше се, оголвайки тъмните платнища на крилете си.
— Е, как? — хазартно запита Лакомника. — С нас ли си?
Драконът раззина челюсти. Блеснаха зъби — святкащи бивници, повече уместни да стърчат от кофа на кариерен багер. Гореща мараня плъзна над земята. Лапата се протегна към Виктор — бавно, без никаква заплаха. По-скоро го канеше — ела, застани върху мен, забрави всичко и потъни в дълъг-предълъг сън в ласкавата драконова утроба, под надзора на внимателните ми очи…