След това Лойя Ивер се отърси, досущ като мокра котка, и погледна нагоре. И веднага захлупи с длан очите си. Изпъшка:
— Сили велики… Замъкът-над-Света… не вярвах, че някога ще го видя наяве… Гледай, Виктор, гледай! Замъкът-над-Света!
— Да — не без тържественост потвърди Тиел. — Замъкът-над-Света. Началото на всички пътища. И техният край. Твърдината на Пазителя.
— Никога не си ми говорила за този замък, Тиел.
— Защото не можех, Виктор. Той чака теб, никой друг.
— Дори и теб, Неведома? — намеси се Лойя.
— Ами да — неохотно кимна момичето. — В специални случаи… бих могла да се явя там. Но не бих искала. Прекалено са неприятни тези… случаи.
— Значи, трябва просто да стигна до Замъка? И да говоря с Пазителя? — не повярва Виктор.
Тиел упорито отклоняваше погледа си.
— Да. Трябва просто да стигнеш.
— А защо има два пътя? — не миряса Виктор.
Момичето гневно и заплашително присви очи:
— Тръгвай, Виктор! Маговете скоро ще си пробият път дотук!
— Нима те все още са страшни за нас? — изведнъж попита Лойя. — Край Орос бяха къде-къде повече. И нищо — прегазихме ги.
— Лойя, на Острова на Драконите силите на всеки вълшебник нарастват.
— А силата на Виктор?
— Неговата остава същата — отсече Тиел. — Хайде, стига сте тъпчели на едно място, да вървим!
Тримата поеха нагоре по зигзаговидната Пътека.
Върху Острова на Драконите, възнесен като самотна скала сред пустинното море, не растеше нищо, дори стрък трева. Под нозете им се стелеше златото на плочите по друма, а отляво чернеха склоновете.
Поне четвърт час вървяха, без да проронят дума. Накрая Виктор не издържа и попита, леко разочарован:
— Това ли е цялото изпитание? Да измина пътя докрай?
— Да, така казват… — отрони Тиел. Мръщеше се. Нещо наоколо не й харесваше.
— Огнените ровове — забеляза Лойя. — Торнадо. И други стихийни прелести.
Момичето комично сбърчи носле:
— Това са обикновени препятствия, колкото да се потвърди властта на четирите Първооснови… Виктор има всички изгледи да успее. Чувала съм, че тези прегради са сътворени в стари времена, когато мнозина са умеели да отварят Дверите… и посягали към силата и властта на Пазителя. Но без четирите посвещения никой не би изминал и четвърт път до Замъка.
— Добре, добре — припряно рече Лойя, очевидно притеснена. — Да побързаме. И по-често хвърляйте едно око през рамо, чувствам, че тримата ни преследвачи вече са близо.
Крачка, крачка, крачка. Странното пътешествие наближаваше своя завършек. Дрипави, мръсни и уморени, странниците упорито вървяха и вървяха — покрай причудливи орнаменти, изсечени и изрязани върху масивни побити камъни, в плетеницата символи се редуваха свещените знаци на всички познати и не чак толкова известни религии и култове — руни и йероглифи, арабско писмо и отдавна забравени вавилонски клинописи… Какво ли означаваше това? Какви тайни, по-древни от морета и планини, небеса и земни недра, пазеха тези надписи? Какви заклинания оставаха увековечени тук? Ще настъпи ли времето им някога, ще ги прочетат ли и съживят когато и да е?…
Първото препятствие ги очакваше на едно завъртане на спиралата разстояние от брега.
Пълен с огън трап. Като че ли нищо трудно. Едва два метра широк. Би могъл да бъде прескочен с малка засилка.
Ала Тиел и Лойя спряха на двайсетина крачки преди трапа.
Виктор предпазливо пристъпи към ямата. И тозчас пламъците забучаха, огнени езици избуяха в стена, хиляди жарещи ръце се протегнаха към него…
Такааа… това не е за прескачане. Е, може да прелети — и сигурно точно така следва да постъпи? Нека Лойя и Тиел го изчакат тук. Пък той бързешком — до Замъка и обратно, за няколко минути, все едно отскача за пакет цигари до супермаркета…
Пфу, колко дребнаво, колко глупаво. Елементарно изкушение. Който и да е измислял това препятствие, явно не е предвиждал с творението му да се сблъска човек от Опаката страна.
„Защо искаш да ми навредиш, Огън? — попита наум Виктор. — Защо искаш да събудиш омразата ми, да предизвикаш гнева ми? И да те полея с вода, за да се задушиш… Или да накарам стените на трапа да се съединят? Без значение как — ще премина. Няма да ме спреш.“
В отговор — само рев на безумния пламък.
„Земя? Отзови се!“
Пътят тежко трепна. По камъните пробягаха тръпки, къси конвулсии, сякаш исполински звяр се размърда в бърлогата си… и отново утихна, без да е разкъсал оковите на дълбокия си зимен сън. Лойя Ивер хлъцна от изненада, а може би от страх.
Каменен език, муден и тромав, бавно надвисна над ямата с огън.
За да победиш, не е нужно всякога да рушиш.
Земята се подчиняваше без желание, тежко. Усещането бе подобно на вдигане на щанга с последни сили. Огънят обидено заскимтя и стори път, отдръпна се настрани.