— Хайде — каза Виктор задъхано. — Де да ни е така наслука до края…
Вече бяха преминали, когато му хрумна, че би било добре да разруши моста — ако преследвачите се доберат до тук, и не се забавят особено, поне да не си помислят, че животът е песен и сладък като мед.
— Недей — чу изведнъж.
Тиел втренчено го гледаше, и то така, че готовите да литнат в отговор слова просто увехнаха, без да докоснат съзнанието.
— Бива — кимна той.
Мостът остана невредим — лек път за Ритор. Макар че Въздушният навярно би предпочел да прелети…
Отново вървяха в мълчание. Нещо ставаше с Тиел — момичето почти се влачеше, прегърбена и някак оклюмала се като угаснала свещ. Лойя я водеше под ръка, като загрижено и тревожно се вглеждаше в Неведомата.
Какво ли още имаше нататък?
Нататък имаше неподвижно увиснал над друма сив призрак. Замръзнало торнадо. Безмълвно, сякаш екзекутиран на стълб престъпник — нито звук, нито полъх. Виктор живо си представи как по същия път към замъка се изкачва някой друг магьосник, преминал през Дверите, платил огромна цена за това, преодолял Огъня — и изведнъж връхлита върху дебнещите спирали на спящия ураган. Едва ли някой друг, освен вълшебник от най-висок ранг би бил способен да различи пред себе си спотаения вихър…
— Тиел, как си? Какво ти е?
— Продължаваме, Виктор, продължаваме — каза Лойя с угрижен тон. — Неведомата слабее… започна да губи сили след като ти премина огнения трап…
— Добре съм — промълви едва чуто момичето. — Да, да, продължаваме… по-бързо… само да стигнем до Замъка, и всичко ще бъде наред… Ще бъде наред… — и тя заповтаря: „наред, наред, наред“ като заклинание.
Пътят беше преграден от стегнатите пръстени на вихъра. Виктор усети съблазнителния импулс да разпердушини препятствието с един замах. Да го разпори с воден бич… да го помете с яростни вълни пламък… да отвори в скалата тунел, по който да премине под торнадото.
Цялата ситуация му напомни за компютърен куест.
— Не ги трая тия игрички — промърмори Виктор. Не искаше да се блъска в залостена врата.
Тиел почти висеше на рамото на Котката, която възкликна:
— Побързай, Виктор! Не мога да споделя с нея силите си! Заклинанието ми не действа!
„Е, какво тогава… Въздух. Ветре. Готов съм да тръгна към теб без всякаква магия. И на теб сигурно ти е дотегнало да изпълняваш прищевките на глупавите хора, владеещи вълшебства. Навярно също искаш покой. Кой ще изброи колко частички от теб се въртят сега в безкраен танц, покорени от могъщи заклинания? Защо просто не ни пуснеш да минем? Ей така. Без война.“
— Виктор! — Лойя не издържа и закрещя. — Какво правиш?!
Той не се озърна. Вероятно Убиецът досега би смачкал торнадото, би го смлял в нищото… Не. Вятърът отстъпи, защото Виктор усещаше сърцето на урагана.
— Вървете след мен! — заповяда той. — Живо!
Ивер не понечи да възрази и повлече момичето, като примижа, очаквайки болка от сблъсъка.
Вихърът се разпадна. Разпиля се, разтвори и угаси смъртоносните си пръстени, страховитият невидим змей повече не съществуваше.
Това беше втората бариера. Оставаха Водата и Земята.
— Добре вървиш — чу се тихият глас на Тиел. — Тук няма нужда от сила. Минахме чисто… ала маговете ще трябва да щурмуват преградите. Макар че Ритор е умен… Не е обвързан със закони и забрани, минал е по този път. А това…
— Помълчи, виж се, че едва пристъпваш — прекъсна я с неочаквана нежност в гласа Котката. Сякаш след като бе взела своето от Виктор, Лойя беше преизпълнена със съчувствие към малката си съперничка. — С всяка дума силите те напускат! Хайде, Виктор, та тя теб подкрепя, нима не го чувстваш?!
— Лойя! — Тиел опита да се отскубне от прегръдката на Ивер.
— Не го помисляй даже!… Виктор! Напред, напред!
Още едно издигане по серпантината на пътя.
И завеса сив порой. Даже съвсем не страшен, почти безобиден. И не кой знае колко силен.
Само че защо от него толкова отчетливо лъха на смърт?
Пороят шумеше. Не капки — струи налагаха угасналите камъни на паважа, които от златисти бяха станали просто жълти. Пенливата вода се стичаше по пътя и падаше надолу върху скалните издатини с цвят на вечен мрак.
„Бързо, Виктор, бързо, трябва да намериш ключа! Да надвиеш Водата!“
Не. Отпред нямаше враг. Просто порой. Капки вода във въздуха — нищо повече. Дъждовни капки, които вземат на таран плочите на пътя, загиват по милиард на миг, но някой ден в бъдещето безумният им натиск ще се увенчае с успех — водата ще намери пукнатини и междини в камъка, за да подкопае основите, и ще настъпи онзи прекрасен момент, в който пътят ще рухне, ще потече по склона като златиста река…