— Идиот!
Лойя Ивер меко се приземи след лъвски скок. Замахна — дрехите на вълшебника се обагриха в алено. Вятърът изпищя и взе да утихва.
— Какви ги вършиш, Ритор, опомни се!
— О! Предателката!
Навярно бе сметнал, че задушаващият се от тежката кашлица и хванал се за гърдите си Виктор е вън от играта. Или разбираше, че не е в състояние да се концентрира наведнъж срещу двама противници. Пресата на въздуха изчезна. Виктор се опита да се изправи — и се пльосна обратно върху камъните. Вътрешностите му горяха, а белите дробове сякаш вече бяха спукани като мехури.
Лойя и Ритор се обикаляха един друг досами водата.
Вълшебницата хищно протегна ръце — пръстите свити като животински нокти. Ритор притискаше длан към ребрата си отляво.
— Ще те убия, котко! — изхърка магът с такава омраза, сякаш някогашната Сила на Убиец се беше върнала при него.
— Тъпанар! — изпищя Лойя. — Да не си посмял, защото…
— Млъкни! — кресна и Ритор.
— Бягай, Виктор! Аз ще задържа този безумец! Айиии! — вълшебницата скочи, понечи да нанесе удар, но внезапно се сви на кълбо и се хвърли под краката на магьосника. — Бягай, Виктор!
Накъде да бяга? Защо? Нагоре — по златистата спирала, към Замъка-над-Света? Не му хрумна изобщо, че не бива да изоставя Лойя и Тиел. Защото трябваше.
Присвит като тичащ под картечен огън войник, още държейки се за гърдите, той се втурна по пътя. Ала друмът изненадващо кривна успоредно на линията на прибоя. Засилен, Виктор нагази вълните. Вдигаше фонтани пръски, но не спираше… дъното под него оставаше равно…
Аха! Ето какво било! Така си и мислеше…
Кехлибарените павета и плочи се издигаха изпод водата, като образуваха втора Пътека към върха на Острова.
Тичаше. По втория друм, към дъгоцветния мост. Този път спиралата се извиваше към юг, сякаш срещу приближаващата се буря. Вече съвсем ясно се виждаше, че облачният фронт е неестествено подреден и напредва с ненормално висока скорост.
Зад Виктор се чуваше шум от борба — Лойя и Ритор водеха ръкопашна схватка, без употреба на магия. Котката имаше предимството на гъвкавината и подвижността си, ала Ритор се оказа твърде силен даже и за нея. В един момент те се вкопчиха един в друг и се запремятаха по камъните. Всеки път, когато Ритор се озоваваше отгоре, той удряше главата на Котката в твърдия бряг.
— Той… няма да стигне… — изсъска магът, когато за пореден път притисна Лойя. И внезапно се сепна, замря.
До тях стоеше Торн.
Водният сякаш изобщо не се интересуваше от двубоя. Взираше се в отдалечаващия се Виктор, който вече бе достигнал втория кръг на спиралата. Тичаше тежко, непрекъснато озъртайки се надолу.
Лицето на Торн изглеждаше толкова измъчено, сякаш бягаше заедно с Виктор.
Ритор пусна контузената Лойя. Вдигна ръка и пръстите му се сплетоха в знака на Силата на Въздуха.
— Остави, Ритор — без да се обръща, каза Торн. — Късно е да се избиваме. Виж, Природените идват…
Магът на Въздуха се колебаеше, удържайки на върха на пръстите си раждащият се ураган.
— Откажи се от отмъщението, Ритор. Ето ме, стоя тук и не се опитвам да го настигна — произнесе Водният, като кимна към Виктор. — Късно е за лични сметки и планове. Налага се да използваме даденото ни от съдбата.
— Да го настигнеш? Него? — Ритор се засмя мрачно. — Ти никога не би му навредил!
— Защо мислиш така? — учуди се съперникът му. — Точно сега бих опитал. Но Природените… — най-сетне Торн погледна към заклетия си враг. — Предлагам ти заедно да…
Но не му бе съдено да се доизкаже. Водата край брега кипна. Плъзна се кръгла вълна. От дълбината се издигаше тесен скален стълб с мазен блясък. На върха му се намираше прегърбеният Анджей.
— Не! — възкликна Торн. — Недей, спри!
Магът на Земята не чу съюзника си. Изпъчи дребна снага и зашепна заклинания.
Островът се разтърси. Тежки тръпки пробягаха по канарите. Торн и Ритор паднаха като зашлевени на земята. Виктор си изпати повече — жълтият път под нозете му взе да се разпада, да се руши на пластове, които потъваха в склоновете или се сриваха в златна каменна лавина. Бъдещият Убиец се притисна към черната скала, изчаквайки.
Изглежда този път Анджей беше решил да жертва съкрушителната мощ на магията си за сметка на простотата на заклинанието. Но не отчете само едно — вълшебството на Земната стихия не се славеше с точността си на удара.