Замисли се и тутакси обори последния си извод. Не биха срещнали съпротива? Ами самият той, Ритор, не би ли се противопоставил, при това още по-рано от момента, в който се почувства Убиец?
Какво кроиш, Торн? В теб е победила отдавнашната човешка глупост — всички преди мен са били некадърни тъпаци, само аз знам какво и как следва да се направи. Това ли е? Надали, умен си, враже мой. Тогава — въобразяваш си, че си спасителят на света? Но и да ме отстраниш, което е напълно постижимо, защото сега е нощ, силата ми намалява, докато твоята расте, самичък няма да спреш Природените. Което значи, че аз, Ритор, в никакъв случай не бива да умирам. О, Торн, с радост бих подарил живота си дори на теб, стига така да избегнем нашествието. Но смъртта ми няма да ни спаси. Когато орлоглавите кораби изникнат от маранята, за нас ще остане само един път — почетна гибел на бойно поле. Обаче ако Природените доведат цяла армада, пълчища войски, няма да ни остане и това.
Следователно, реши Ритор, трябва да си пробия път. Ох, колко му беше омръзнало това занимание. Сякаш не бе преживял и една седмица накуп, без да се е налагало да си пробива път нанякъде. И това се смяташе за висша проява на доблест. Пробиваше си път, когато още му се струваше, че пътеката на Убиеца на Дракона е орисана да е пълна с диамантите на славата и героизма. Тогава беше млад, жесток и глупав. После си пробиваше път, преследвайки по целия свят последния, вече ранен от ръката му Крилат Владетел. Последният от някогашната могъща раса. А сетне…
Стига спомени, заповяда си Ритор. Към него идеше Лойя Ивер, очарователната Котка, за чиято чувственост и за чийто темперамент се носеха легенди сред пъпчивите младоци, които си разказваха срамни истории, изчервявайки се, пъшкайки и едва не свършвайки само от приказките в гащите.
Ритор попадна в мек облачен воал от топъл аромат — Ивер бе прочута със собственоръчно приготвяни благовония. Тя бързо стрелна магьосника през притворените си мигли, едва забележимо изви стегнати бедра, мярнаха се трапчинки — и какво стана с могъщия въздушен вълшебник? Пресъхнало гърло, забързан пулс, крадливият му взор бленува да се пъхне в острото дълбоко деколте. Ритор се усети с каква жажда зяпа краката й, коленете й, над които шумоли полата на роклята…
— Не си струва да се срамуваш — каза Лойя. Бе невероятно сериозна. — Ти имаш своя сила, аз — инаква.
Ритор с усилие откъсна взор от тялото й.
— Вие сте смешен човек, Ритор. Велик маг сте, пък се изчервявате, гледайки гърдите ми. Май сте имали лоши любовници, Въздушни?
— Накъде бият словата ви, Лойя? — директно запита той. Ако Ивер е в сговор с Торн и цели да го нервира, няма да сполучи.
— Мислех си за това в момента. И ви го казвам. С такъв майстор като вас е излишно да се крия. Вероятно, не си е струвало да презирате моите Котенца, господарю?
— Какво значение има? — невъзмутимо каза Ритор. Тя няма да сполучи да го разгневи.
— Значение има само онова — внезапно рязко рече Ивер, — че двамата с Торн възнамерявате да ми развалите бала с побоища. Не ми пука за причините ви да го искате, Стихийните сте побъркани от предразсъдъци, но няма да допусна кръвопролитие тук! Както няма да позволя да ви убият, Ритор. Торн довтаса на бала ми с цяла армия. Това е прекалено. И прилича не на дуел, а на предумишлено злодеяние. Аз искам да си отидете, когато празникът приключи, жив и невредим.
— Защо? — хладнокръвно запита вълшебникът и Лойя неволно прехапа устни. Как да пробие този айсберг? Невъзможно. Освен ако не почне да го люби пред очите на всички в залата. Забавна идея… Не, Хор няма да изтрае и минута.
— Защото като мъж харесвам вас повече от Торн — жлъчно заяви тя и му обърна гръб.
Както и да е, но постигна целта си. Ритор бе принуден да укротява яда си, да хаби за това сили. Непроницаемата защита за миг се пропука. Естествено, дори десет Котки от ранга на Лойя не биха могли да му навредят, но тя успя нещичко да прозре.
Торн желаеше да убие Ритор. Не обратното.