— За истински маг твърде много му се живееше — изрече Лойя и сякаш се изплю в лицето на невидимия Торн.
Някога американците имали такова наказание — намазвали престъпника с катран и го отърколвали в перушина. Виктор все не можеше да схване възпитателния ефект на мероприятието.
Сега като че ли почваше да разбира. Изцапан от главата до петите с кал, по която бяха полепнали листа, той стоеше пред Тиел, а девойчето се заливаше от смях. Не можеше да реши какво да прави — да се смее, да плаче, да офейка… или просто да натупа тази хлапачка, дето го забърка в бог знае каква каша.
Накрая избра смеха. Твърде смахнато изглеждаше момичето пред него. Както и той самият, впрочем. Протегна ръка и махна от бузата й едно листо.
— Как успя да го измислиш този номер? — попита Тиел.
— Нали ми каза, ако стане напечено, да падам — невъзмутимо отвърна той. — Ето, послушен съм.
Тиел пак захихика, но по-тихо. Виктор се огледа наоколо.
Абсолютна щуротия. Намираха се в гора, и то в истинска гора — не култивиран парк в покрайнините на Москва. Околностите будеха спомени за картините на Шишкин. Хълмчето, от което се изтърколиха одеве, уж си беше на място… но без помен от пътечка — поне Виктор не я намери с поглед. А небето, допреди малко синьо и чисто, сега беше захлупено от плътна облачност.
И най-важното — тук бе есен. Ранна есен, защото още не беше твърде студено, но този сезон не би могъл да бъде сбъркан с някой друг. Дърветата бяха загубили повечето от листата си, предимно върхарите им още пазеха останки от жълта и кафеникава шума.
И тишина. Много тихо. Никога няма такава тишина край плажове или други почивни заведения… Защото винаги ще се намери някой кретен, който е убеден, че в него загива талант на певец, или компания, която ще издъни касетофона до дупка…
— Къде сме, Тиел? — попита Виктор. Не му хрумна да търси странните преследвачи, неизвестно защо беше убеден, че са изостанали… далеч.
— В къщи. У нас — Тиел избърса от лицето си кървавата мръсотия. Нямаше рани. Сякаш я бяха боцкали с тънки игли.
— У вас? — бавно произнесе той, сякаш опитвайки думите на вкус. Само така можеше да запълни звънтящата пустота, окупирала съзнанието му. Не бе в състояние да мисли. Не вярваше. Не можеше да повярва.
— Ами да. Обеща да ме изпратиш. До в къщи.
— И… и къде е по-точно това „вкъщи“. В Сребърен Бор?
— Не — Тиел зиморничаво прегърна раменете си с тънките си ръце, — доста по-далеч.
— Аха, разбирам. Успоредни светове. Паралелни вселени — изрече Виктор и се опита ехидно да се ухили, но изпълнението се оказа под всякаква критика.
— Както искаш го наричай — Тиел напразно се мъчеше да прибере кален кичур коса от лицето си. — Хайде, тук наблизо има езерце. Ще се изкъпем.
— Ама… студено е! — ужаси се той.
— Иначе ще замръзнем — наставнически каза тя.
Студът с всяка минута все по-здраво забиваше незрими нокти в мокрите им дрехи.
— Бегом! — Тиел го задърпа за ръката. И те пак хукнаха.
Есенната гора е многозвучна и мека. Тя поглъща, ти потъваш в нея, разтваряш се и вече не вървиш, а летиш. Такова нещо често се случваше с Виктор, дори и в хилавите, превърнати в бунища подмосковни горички. Тукашната го превзе от първия миг, от първия дъх — и влезе в душата му. Всичко му се струваше странно познато, макар че множеството от дърветата той не можеше да разпознае. Ето, да речем, че онова там с кората си мяза на габър, а по листата си е чист клен. Или това тук е елха, обаче дългите сребристо-сиви гъсенични висулчици по клонките съвсем не му отиват.
Гората беше чужда… но и позната. Тя посрещаше Виктор, сякаш бе брат след дълга, много дълга раздяла.
Нямаше пътеки. С Тиел тичаха по мекия килим окапали листа, шмугваха се през оголени храсти, покрай отдавна рухнали горски великани, които бяха отстъпили светлината, въздуха и земята на младите дървета. Така става винаги и няма защо да се тъжи за това. Смъртта е оръжието на Живота — нищо повече.
„Аз да не съм пиян? Или това е от студа?“ — блесна в съзнанието му, което плуваше и гаснеше, разсипваше се сред хилядите горски гласове, а тези гласове отвсякъде му шепнеха своите песни. Той не разбираше думите — думи ли бяха? — докато изведнъж от небитието не се показа лицето на баба Вяра… Да! Тъкмо по същия начин веднъж бяха тичали през ноемврийската разголена гора, прозрачна и звънка, вече готова да приеме снежния саван. Случи се след като Виктор попадна под малко свлачище в някакво дере. Баба му бе изпуснала там своя сребърен медальон — комай единственото украшение, с което не се разделяше. И тогава момчето, с безгрижна детска готовност да помогне, взе да слиза по хлъзгавия бряг на дерето…