Колко странно се повтаря всичко. Сякаш се повтаря. Ала като че ли на друго ниво, на един по-стръмен завой на спиралата. Тогава баба Вяра също първо го помъкна да се изкъпе и той, пищейки от студ и възторг, защото майка му никога не би позволила подобно нещо, като плацикане в ледената вода. А през това време баба му палеше на брега огън — за щастие се бяха натъкнали на цяла планина сухи клони…
— Виктор, ти защо не прие да се сбиеш с онези? — попита го в движение Тиел. — Защо реши да избягаш?
— Бой без шансове за победа — глупашка орисия — отвърна й той. Досега никога не го влечеше към красноречие, но в тази приказна есенна гора казаните думи му се сториха уместни.
Тиел кимна. Осъдително? С одобрение? Просто знак, че приема отговора му като факт?
— Сега ще стигнем до езерото — съобщи тя.
Как ли се оправя тук? Наистина — местна жителка. Я как се ориентира само… Езерото послушно изникна отпред, блесна сива водна стомана.
— Скачай! — Тиел дръпна напред, ускорявайки ход, сякаш преди малко не бяха отметнали без малко километър на бегом. — Скачай веднага, инак после няма да ти стигне кураж!
И за пример първа се гмурна във водата.
Не влетя сред фонтан от пръски, а се сля с езерото и само вълни тръгнаха от мястото, в което се шмугна като рибка. Докато Виктор се пльосна като спринтиращ хипопотам.
Ледената вода пареше по-люто от пламък. „Сърцето ти ще спре бе, тежкар малоумен!“ — закъсняло се сети той.
Ала сърцето и не понечи да спира.
Тиел неочаквано се озова до него и настойчивият й поглед се впи в очите му. И също така неочаквано Виктор разбра, че не усеща студ. Нито водата около себе си. Сякаш се беше превърнал в частица от леденото езеро. А сетне всичко изчезна съвсем, езерото стана на сива мъглива мараня и слънцето блесна редом. Далеч долу лежеше земята — ярка, зелена, синя и кафява.
…Яростен пулс тласкаше кръвта по жилите. Могъщи мускули изискваха сражение — твърде много се бяха затъжили за раздвижване. Не виждаше тялото си, пък и не го интересуваше. Там, отдолу, стърчаха кулите на града — те се уголемяваха, приближаваха се, той се стрелна към тях, знаейки, че го очакват.
…Градът бе поразен от страх. Той току-що се беше реял в небесата, а сега, невидим, гордо крачеше по улиците му, опустели като при мор. Той е Съдията. Задължен е да Съди тук. И да накаже, ако трябва.
…Сетне внезапно се оказа във двореца. По-точно разбра, че орнаментираните с мозайки стени са в двореца на владетеля. Тук вече имаше хора. Скупчени в най-далечния ъгъл, те отбягваха да поглеждат към него. Кой — него? Продължаваше да не разбира. Не виждаше тялото си, сякаш играеше компютърна игра. Само че сега не беше никаква игра. Те знаеха това и той го знаеше. И за кой ли път с учудване и гняв си помисли — как смеят да престъпват законите тези, които нямат сили да му се опълчат, да се възпротивят срещу волята му, даже погледи не дръзват да вдигнат…
…И заради това, когато онзи, който управляваше града, дали с последен изблик на достойнство, дали в пристъп на страх, но все пак го погледна — тогава той се усмихна. И усмивката му бе смъртоносна. Бе присъда и екзекуция.
…Можеше да се обърне и да си върви. Завинаги ще им стигне този страх, този миг — никога повече не ще се осмелят да тръгнат против волята му. Или все пак — ще посмеят?
…Защо му е толкова студено? Та нали наоколо всичко гори. Пламти дърворезба по стените, огън танцува по меките възглавнички, пръснати по пода, горят онези, които нарушиха повеленото им от Него. Защо тогава е толкова студено…
…Тиел незнайно как го домъкна до брега. Очевидно беше загубил съзнание. Преохлаждане, ясно. Хипотермия. Ама откъде това момиче има толкова сили?
Виктор слабо помръдна и се понадигна, подпирайки се на лакти. Не можеше да дойде на себе си. Изведнъж разбра, че всичко около него изглеждаше неправилно и нереално. Не веднага схвана причината. Беше променен мащабът. В болнавото съновидение той беше великан — или пък имаше работа с лилипути.
На брега пращеше огън. Как Тиел го бе запалила? Мокра до кости, без кибрит и запалка…
Осъзна, че е съблечен. Дънките, ризата и всичко останало съхнеше над пламъците и над вещите се издигаше пара. С облекчение видя, че поне гащите му бяха останали, слава Богу. Могла е да ги смъкне като нищо — това лудо момиче нямаше ни свян, ни комплекси.
— Така не се суши, ама какво да се прави — чу я да му казва. — Бързах. Иначе щеше да се вкочаниш.
— Тиел… — подхвана той. Това девойче много, ама твърде много си позволява. Въпреки всичко случило се дотук! Та той още не разбира какво става!