Кланът на Въздуха неслучайно си беше харесал високата скала, отдалеч напомняща кучешки зъб. Острата неръкотворна кула бе естествено средоточие на бурната и непостоянна магия на атмосферната стихия. На това място се сблъскваха набралите скорост над безкрайната морска шир ветрове, като срещаха другите, поели сила от планинските висини. Каменното острие сякаш ги привличаше и те с лекота отдаваха енергията си — тук можеше да се лети дори в часа на пълния отлив на вълшебството на прозрачната стихия.
Тук се учеше да лети Таниел…
Ритор усети как сърцето му се сви от болка и незабавно си забрани да мисли за момчето. Няма да го върне. Може само да отмъсти. И въпреки че Ритор неведнъж и дваж се присмиваше на глупавите суеверия, според които душата на неотмъстен не намирала покой, сега магьосникът изведнъж осъзна, че вярва в това. Или силно желае да повярва — да не би, за да оправдае замисленото?…
Синята река очертаваше естествената граница на клана от изток. Даже заселилите се на края на гората съплеменници на Ритор не построиха на източния й бряг дори една плевня. Нямаше и мост, нито сал, никакъв превоз. Не разчистиха място за ниви или градини. И вече поколения наред на никой не му хрумваше да отмени неспирното бдение от върха на каменния Зъб, поне като махне наблюдателите на Изгрева. Никога преди от изток не бе идвал враг. Но пък не беше идвал и приятел, което навярно бе достатъчно основание стражата да остане.
Постройките се притискаха към основата на скалата. Предшественикът на Ритор настоя и постигна селището им да бъде опасано с каменна стена — малцина от тук правеха зидани укрепления, най-често предпочитаха дървени стобори. Някога, още преди войната, която бе съкрушила замъка Бхчи, в който трябваше да стане срещата с Огнените, от каменните кариери на левия бряг на Синята возеха материал на запад и на север за строеж на могъщи крепости. А сетне стана ясно, че мирът е по-добър от всякакви бастиони, разработката на каменоломните стана неизгодна и кариерите бяха изоставени. Е, малко камък за стените и кулите на Въздушните там все пак се намери.
Селището всъщност представляваше малък град между морето и планините. Бе чист и зелен — имаше достатъчно вода. Едноетажните къщи, потънали сред зеленина в периферията и покрайнините му, отстъпваха място на каменни две-триетажни сгради в центъра около площада, където се намираше пазарът и няколко обществени постройки — Храмът на Въздуха, училището, арсеналът, кметството и църквата.
Някога, преди векове, в градчето под Зъба пристигнал един монах францисканец. Беше фанатично вярващ. У дома едва не го изгорили на клада, а тук се оказал могъщ магьосник. И от негово време стоеше църквата на Светата Богородица на Неведомите Земи, основана и собственоръчно зографисана от същия този монах. На нея той посвети живота си. В клана на Въздуха верността се ценеше високо. Францисканецът се сдоби с последователи и християнската традиция не се прекъсна досега, макар че сериозно никой не вярваше. Въпреки това „малкият храм“, както наричаха църквицата, бе грижливо поддържан и посещаван.
Отвъд градските стени се разполагаха обработваемите поля, напоителните канали, ферми и чифлици, някои от тях на цял ден път от кръглите кули на градчето. И имаше още нещо — последната Пътна гара. Бе построена от джуджетата, когато стана ясно кой е господарят на тази страна.
Езерото бързо остана зад тях. Теренът постепенно се издигаше, гората стана по-гъста. Вървяха все по-бавно и по-трудно.
Не, няма такива места край Москва, няма и толкоз, каквото и да разправят. Но това вече бе престанало да учудва.
— Сега ще стигнем Кривата могила, а после Бялата — с тон на строга учителка каза Тиел. — Щом ги прехвърлим, ще се наложи да се спуснем в Гороломното дере. Тъкмо то е най-близкото място до Сивите предели. Трябва да сме много предпазливи. Затова пък после ще е по-лесно. Първо хълмове, след тях скали. До довечера ще пристигнем… само да успеем преди залез слънце.
Виктор не уточни защо е толкова важно да преварят залеза. Някак сам усещаше, знаеше че трябва да успеят, без значение от причината.
— Ти наистина ли се стопли? — запита Тиел, докато изкачваха Кривата могила, която според Виктор не беше по-крива от Бялата, пък и онази на свой ред не изглеждаше да е по-бяла от Кривата, но имената си имат собствена причудлива логика. — Ако вземеш да се разболееш… Не бива да се бавим.
— Няма да боледувам. Не бери грижа. Като дете веднъж по същия начин… се овъргалях в кал от петите до ушите и баба ми ме вкара в едно вирче.
Тиел се изкиска, а може би изсумтя.
— И водата там беше по-студена — продължи той, говоренето му помагаше да не обръща внимание на студа и на противното жвакане в обувките. — После изсъхнах… точно както ние одеве, край огън. А като тръгнахме към вкъщи, се позагубихме и излязохме към селото откъм стръмното… вече нямахме сили да заобикаляме. Баба ми някак слезе долу, а на мен ми нареди да скоча. Скочих. Тя ме хвана, ама бая страх брах.