— Я постой малко така както си… — помоли Тиел.
Виктор кимна, без да се обръща. Каквото и да върши, нейна си работа… След минутка момичето се приближи, застана редом и напрегнато се взря напред.
Дере като дере. Нищо страшно. И обещаните Предели никак не личат.
— Трябва да продължим — въздъхна и се реши Тиел. — Не искаш ли да се въоръжиш?
— С какво? — без особено въодушевление реагира Виктор. — С тояга?
— Поне!
След кратко издирване, той откърши къс дебел клон от повалено от буря ли, от друго ли, дърво, което приличаше на ясен. Тоягата бе суха и ставаше да респектира някой върл пудел, но Тиел само вдигна раменца и тръгна.
— Пусни ме пръв… — поде Виктор, но тя не му отговори.
А така. Ето я цялата му охранителна функция — да се тътри подир момичето, стиснал нелепата полуизгнила тояга. Лекотата, с която я отчупи, не вдъхваше никакво доверие. Ала след като се бе озовал незнайно как и къде, не намираше нищо по-умно от това да се подчинява, без да задава въпроси…
— Знаеш ли да се биеш? Добър ли си в сражения?
— Да — небрежно изрече Виктор, като извърши малко прегрешение към истината. Каквото и да се каже, но всичките му занимания с източни бойни изкуства не бяха нещо повече от напъните на един миролюбив интелигент да се самоутвърди. Е, физически би могъл туй-онуй… но неведнъж се питаше, дали при нужда ще успее да приеме истински бой. По принцип си отговаряше положително. Ама кой знае…
— Това е добре. Тук трябва да можеш да се сражаваш.
— Тук! Къде е това „тук“? — не сдържа досадата си и изръмжа Виктор. Навярно, прекалено силно, защото Тиел се обърна и се намръщи:
— Тук, в Средния свят.
— Това ли е Средният свят?
— Да.
— Е, мерси! — Виктор дори не забеляза, че е ядът го е захапал. — Мерси боку! Най-сетне всичко стана ясно! Съществуват всякакви светове — Медиален, Латерален, а пък този тук е Среден…
Медицинските термини, употребени в тази обстановка, направиха думите му още по-саркастични.
— Не.
Той млъкна насред дума. Тя продължи търпеливо:
— Има Среден свят, Светът на Природените и Опакото. Ти си живял в Опаката страна на света.
Всичко прозвуча не толкова обидно, колкото скучно и делнично.
— И как се озовахме тук? Между световете да няма… ъъъ… порти?
— Пътеки — равнодушно поясни Тиел. — Къде видя порти?
Виктор премълча, колкото да се овладее. Ако гласът на момичето беше по-емоционален, той тутакси би почнал да спори и въпреки фактите, да настоява, че наоколо е обикновена московска гора. Или би почнал да я тормози за повече обяснения. Той промърмори:
— Тиел, разбирам, че не му е тъкмо сега времето, но имам право да зная…
— Да — тутакси се съгласи момичето, — само че приказвай по-тихо. И не ме прекъсвай. Мястото е опасно. Така. Световете са три…
— Именно три? — Виктор моментално забрави молбата й да не я прекъсва.
— Знам само за три… — Тиел внезапно млъкна и той тревожно се озърна наоколо. Но нямаше никой, нито отпред, нито отзад, нито отстрани по склоновете.
— Да, излъгах — неочаквано каза девойката. — Трудно е да се обясни нещо, което всички знаят. Светът е един.
— Благодаря — искрено произнесе Виктор. — За малко да се усъмня в здравия си разсъдък.
— Защото не казваме, че една риза например се състои от лицева страна, от среда и от опако…
Той не намери какво да каже. Тя продължаваше:
— Светът е един. Цялата работа е откъде го гледаш. От коя му страна. Ти досега си живял от вътрешната. Там всичко е по-инакво, отколкото при нас или в света на Природените.
— При тези Природени сигурно живеят магове и змейове? — заядливо запита Виктор.
— Има ли значение? Важното е, че това е само форма. Светът е един, но може да съществува… да бъде гледан от различни страни. И да се живее… от различни страни.
— И да се щъка — през тези страни?
— Понякога. Но това не е дадено на всеки.
— Защо?
— Защото никой не избира от коя страна ще се роди. Ако свикнеш със своята — ще възприемаш света така, както е прието. Ще гледаш и ще виждаш само онова, което е прието и признато за истинско.
— Ами ти, откъде гледаш света, Тиел?
Тя тихо се засмя:
— Добър въпрос. Отвсякъде.
— Значи… можеш да преминаваш между световете?
— Да. Та, вярваш ли ми вече?
Виктор отговори след пауза:
— Гората е странна. Попаднахме в нея странно. Пък и ти също си…