Последният противник се спасяваше, като с вой и скимтене се катереше по склона, възклицаваше нечленоразделно, пробивайки храсталака. Тиел само го изпроводи с очи, а сетне погледна спътника си.
— Би могла да се справиш и сама — каза Виктор.
— Не. С всички наведнъж — не.
Виктор се наведе над врага, комуто бе прекършил врата. В светлината на кошмарната факла, пламтяща наблизо, лицето на трупа се виждаше ясно. Бледа кожа, тънки черти. Ококорените очи бяха големи, косите — светли, чупливи. Нещо печално и тъжно имаше в лика му, приличаше на туберкулозно болен, но в никакъв случай не му личеше печатът на отвъдното.
— Струва ми се, че този стана мъртвец току-що — констатира Виктор. Огледа и жертвата на своя боздуган за еднократна употреба. И този изглеждаше обикновено: среден на ръст мъж, мърляв, с тъмни дрехи. С нещо му напомни за водопроводчика от домоуправлението и при тази асоциация жалостта към проснатия в несвяст, кой знае защо се изпари. — Така, и тоя на зомби не мяза…
— Тези не са неживи — спокойно каза Тиел. — Те са просто разбойници. Измислили начин…
— Значи всичките ти приказчици за мъртъвци…
Прекъсна го отчаян вопъл, донесъл се от посоката, в която бе офейкал четвъртият бандит. Задавеният крясък се прекъсна на най-високата си нота и Виктор изтръпна. Настъпи тишина, още по-страшна от предсмъртния писък, огласил гората.
— Защо „приказчици“? — хладнокръвно реагира Тиел, като се обърна към прекъснатия звук. Тънка фигурка, почти безтегловна сянка се появи на фона на погребалната клада. — Истина е. Само не бях сигурна дали мъртвите още почитат Сивите предели. Толкова странно… умрелите помнят клетвата по-добре от живите.
Замълча за малко и замислено добави:
— Или пък се страхуват от господаря повече, отколкото живите.
Смърдеше на горяща плът. Виктор вдигна от земята ножа, понечи да го пъхне в колана си, но спря, навреме давайки си сметка колко е остър. Зае се да свали колана от убития заедно с канията и закачената манерка. Другото въоръжение на разбойника — висок лък от полирано дърво и колчан стрели на гърба — не му вършеше работа.
— Как си? — попита Тиел.
— В смисъл?
— За първи път отнемаш живот.
Виктор опита да почувства поне нещо… но не усети никакви емоции. Само сърцето още блъскаше диво, пришпорено от наситената с адреналин кръв. Почна да възприема всичко наоколо необичайно отчетливо, релефно и ярко. Сякаш беше леко пиян.
— Защитавах те.
— И себе си също. Нима мислиш, че би могъл да им избягаш?
— Не знам. Няма значение. Никога не зарязвам… приятели.
Тиел премълча. Пристъпи към стрелеца и леко подритна главата му, за да обърне лицето му към себе си.
Изсумтя:
— Разбира се. Полуелф.
— Какъв?
— Изрод. Копеле от човек и елф.
Обидната дума прозвуча от устните и като сух академичен термин.
— Искаш да кажеш… — Виктор се втренчи в застиналото бледо тънко лице, — че този е бил роден от човешка жена и елф?
— Не, разбира се! Елфите не си падат по човешки жени. Той е от елфка и простосмъртен мъж. Най-вероятно, резултат от изнасилване. Впрочем, възможни са и други варианти.
— Щом елфите не харесват обикновени жени, защо тогава…
— Тоя не е същински елф, а аз… още не съм съвсем жена. Обаче полуелфите не се гнусят от малолетни момичета. — С това интересът й към мъртвото копеле се изчерпа и тя се отстрани, приседна върху подаващ се от пръстта камък и протегна крака за отмора.
— Виктор — поиска тя, — претърси го, трябва да има кесия. Полуелфите мъкнат всичко ценно със себе си. Те не се доверяват на никого.
Претърсването на трупа бе неприятно, но изглежда необходимо. Тънките дрехи от зелена коприна криеха неочаквано голямо количество джобове, които Виктор старателно прерови. В един от тях намери две тънки като палачинки питки, сгънати като книжни свитъци.
— Дай ми едната — помоли Тиел.
Беше твърде гладен, за да не последва примера й. Даже тежката воня на пърлено месо не попречи на Виктор да сдъвче и преглътне питката на две-три хапки. Храната се оказа изненадващо вкусна, с рязък привкус на неизвестни подправки.
След малко откри и кесията на „изрода“ — тежка и кожена, пълна с шепа дребни монети, златни и сребърни.
— Трябва да има още една — рече Тиел.
Той пак провери мъртвеца и извади втората кесия. Оказа се по-лека и по-малка. Беше натъпкана с пъстро-блестящи камъчета.
— Май не им е било сефте да върлуват из Пределите — забеляза момичето.
Виктор с облекчение прекрати да тараши дрехите на покойника и се отдалечи. Бледото лице на убития сега изглеждаше умиротворено и нежно.