— Уха… — само успя да измърмори Виктор. Идеше му да разтърка очи. — Тиел, ако ми беше казала… какво ни чака… щях да вървя два пъти по-бързо.
— Че аз откъде да знам, че ще се сдобием с пари? — сви рамене момичето. — Стопанино!
Зад бар-плота се открехна вратичка и от нея бързо изскочи красива девойка, малко по-възрастна от Тиел, може би шестнайсет или седемнайсет годишна. Бе ярка, но не от грим, а по природа. Тиел леко се смути.
— А къде е уважаемият Конам Мълчаливеца? — попита. — Нима вече спи?
Между двете девойки тутакси увисна напрежение.
— Татко спи вече от три години — сухо каза барманката. — Аз не съм толкова мълчалива колкото беше той, но това ми е единственият недостатък.
— Извинете — Тиел наистина бе засрамена. — Ресторантът на Конам бе прочут по целия Път…
— Той и сега не е загубил славата си. Нито е сменил името си.
— Много сме уморени и гладни — предпочете да се намеси Виктор. — Ако няма скоро да затваряте…
Красавицата намръщи чело:
— Кой затваря пред гости! Храна, вино? Какво ще желаете?
— Какво биха могли да поръчат странници, минали в полунощ покрай Сивия предел? — реши да се понадуе Виктор. Девойката одобрително кимна.
— След малко ще ви донесат…
Тя изчезна, а Тиел с тъга погледна спътника си и въздъхна:
— Ех, готин чичко беше…
— Конам ли?
— Той, да. Великолепен боец. Авантюрист! Е… такива много ги има. Като остаря, купи това ресторантче и го кръсти „Кралството на Конам Мълчаливия“. С него се прочу по целия Среден свят.
— Забавна кариера.
— Славата не се печели непременно с меч… — въздъхна момичето. — А пък щерка му хич не я помня.
— Минавала си оттук?
— Да, но беше отдавна.
— Онзи младеж май те познава.
Тиел припряно сви рамене:
— Може би. Чудо голямо.
Дъщерята на Конам се върна. Без излишни приказки извади изпод бар-плота два високи бокала, първо сипа в тях червена течност от стъклена кана, а после ги допълни от три различни бутилки. Свърши много бързо, но толкова ловко, че коктейлът в чашите не се смеси, а остана на четири слоя.
— Пийнете за апетит — предложи стопанката на заведението.
Виктор седна пред бар-плота, а до него се настани Тиел. Той взе бокала и придирчиво погледна през него към пламъчето на близката свещ.
Четирите цветни слоя се полюшваха, бавно прониквайки един в друг. След няколко секунди Виктор с изумление забеляза, че течността се превръща в седемте ивици на слънчевия спектър.
— Ах! Вие умеете да правите „Сънувана дъга“! — възкликна възторжено Тиел.
Барманката прие похвалата благосклонно.
— Казвам се Рада.
— Рада, чувала съм, че Конам се беше заклел, че никому не ще издаде тайната на този коктейл!
— Татко удържа на думата си. Даже на мен не ми я разкри. Аз сама възстанових рецептата.
Виктор предпазливо отпи глътчица. Напитката бе явно алкохолна, но със съвсем необичаен вкус. Освен това коктейлът ободряваше веднага, като заедно с това отпускаше тялото.
— Няма нищо по-добро за уморен пътник от „Сънуваната дъга“! — заяви Тиел. — Ах, защо Конам толкова късно намери призванието си. Какви чудесни напитки измисляше само!
Виктор се стресна, че Рада може би ще се засегне, но барманката кимна в знак на съгласие:
— Да, така е. Аз пък не възнамерявам да се пилея. Наминете сутринта, ще ви почерпя с по едно „Кипящ ден“ за сметка на заведението. Той е по моя рецепта. Оценен е от самия господин Анджей.
— Магът на Земните? — заинтригувано попита Тиел.
— Да, бившият Върховен на клана. Отби се тук, когато пътешестваше из Снежните степи. Един такъв хилав чичко, плешивичък… — Рада зашепна. — Като го гледаш, абе съвсем като другите. Някои от нашите ловци или дърводелци имат бая по-представителен вид. Да се чудиш къде душа носи… Ама как пиеше — чудо невиждано!
Дали нощните посетители й бяха станали симпатични, или красавицата беше решила, че бизнесът е над всичко, но първоначалната й студенина и резервираност изчезнаха напълно.
— Ей сега ще ви обслужат — съобщи тя. — По парче пушена риба, малко зелена салата, сок и пастет от миди. Това ще е най-добрата вечеря, повярвайте ми. Задълго ли ще отседнете?