Преди за елфи и за елфките, които все „не достигали“, за джуджета и тем подобни беше чел в долнопробни фантастични книги. И то рядко, предпочиташе по-сериозна литература, но когато нямаше друго под ръка за уплътняване на времето при пътуване… А ето че сега лежи в легло, което се намира в хотел, пазен от съвсем автентичен елф! Хм, щом елфите са такива като онзи бодигард, какви ли тогава са елфките? Елфийки, елфиянки, елфеси, елфийченца и елфойки… интересно, а какви би трябвало да бъдат полуелфките? Дали наистина не съществуват? Разбираемо е защо елфите много-много не си падат по човешки жени, но пък мъжете-хора… Виктор се приповдигна в леглото, подпря се на лакът. Тиел кротко спеше, като тихичко посвиркваше като мишле. Той се заслуша в дишането й, после отново се просна на възглавницата. Сети се за одевешните разбойници и за нещастника, просещ пощада. Как точно се беше изразил? „Аз съм твой роб, владетелю…“
Владетел…!
Откъдето и да се погледне — звучи приятно. Всеки би искал да го чуе за себе си, защото всеки тайно се мисли за неразбран и неоценен, смята, че е по и най от другите, само дето заради всякакви зложелатели и завистници не може да се прояви както е редно, да им покаже на всички… Не е удивително, че ласкателството е сред най-ефективните човешки оръжия.
Виктор не усети кога дойде сънят. Умът оставаше ясен, мислите — оформени и определени. Размишляваше, беше се вглъбил в себе си, затова малко се изненада, когато се озова на непознат бряг. Пясъкът абсолютно белееше. И не това бе най-учудващото, макар че такава белота на Земята… — на Опакото… би могла да се изнамери навярно само на северния полюс. Да, пясъкът беше бял, докато водата — синкаво-черна. Сякаш бе истински петрол. Виктор даже понечи да потърка очи, но тутакси проумя, че учудването му е глупаво. Така и трябва да бъде тук. Сънищата са особено измерение.
Погледът му се плъзна по бреговата ивица и се насочи към морето. На половин километър навътре водата ставаше алено-червена като слънцето по ветровит залез. Още по-надалеч, под самия хоризонт, ярко блещукаше зеленина — може би шеги на атмосферната рефракция. Слънцето вече се беше скрило, но небето светеше — по-силно край хоризонта, докато от точката на зенита вече надничаха срамежливи звезди.
Плътно над брега надвисваха планини. Не обикновени, обичайни за човешкото око, а дълъг строй математически правилни фракталии — това Виктор разбра след кратко взиране. Всяка „планина“ някак приличаше на исполинско дърво — святкащ полупрозрачен „ствол“, поне петстотин метра висок, идеално правилни стени на „короните“, всяка разделена на три части, средната е основа за още един триъгълник, но по-малък, и така до безкрай… Към морето странните образувания бяха обърнати с гладките си, без израстъци, сякаш срязани стени.
Между тези съоръжения или природни феномени се точеха дълги езици на обикновена висока и остра трева, подобна на острица. Още по-нататък се виждаше гора. Лилава гора, а на места дори просто синя, сякаш в този свят съществуваха други механизми за фотосинтеза.
Над края на гората Виктор забеляза виещ се дим.
Тръгна към него — какво друго му оставаше?
През цялото време се вслушваше в усещанията си. Странен сън. Прекалено наситен с цвят и реализъм. Дори лилавите листа и черните вълни изглеждаха убедително, бяха истински, уместни. Насън обаче всичко изглежда правилно и естествено. Но защо тогава чувства чуждостта на заобикалящия го пейзаж?
Кофти работа. Поне насън да се отпусне, ама не!
Пристъпи крачка, две… и изведнъж разбра, че тук все пак му харесва. В тялото нахлу опияняваща лекота, все едно въздухът съдържаше повечко кислород. Малко приличаше на дълбочинно замайване — но нали не се намираше в дълбокото!
Едва се сдържа да не се втурне в бяг.
Широколистната „острица“ покриваше целия бряг. В шубрака й нямаше никакви пътеки. След като се убеди, че острите стебла не са в състояние да пробият дънките, Виктор с удоволствие нагази тревата и пое направо.
След малко съзря източника на пушека — димът се издигаше над широка ниска стряха на едноетажна посплескана сграда, построена от розови каменни плочи, доста окадени, покрити с тлъст слой сажди. Широкият нисък комин — и защо са го направили така? Тягата е никаква… — бълваше пушек. Димът беше, както се полага, гъст, на кълбета и черен. Около къщата гнусно вонеше на кисело, сякаш вътре се намираха отворени чанове с димяща солна киселина, или, да речем със сярна. Разяждащите пари нахлуха в ноздрите, Виктор се задави, закашля… по-точно тръгна да кашля паметта му. А той силно издиша, пъдейки от дробовете си тази гадост, която, разбира се, нямаше нищо общо с познатите киселини.