Виктор перна оскърбителя си по скулата. Дебелакът, който само на око имаше барем центнер и половина живо тегло, се претърколи, отхвърча от прага навътре в къщата. С грохот рухнаха някакви стелажи, някой жално изблея или измяука — и всичко утихна.
Огънят изчезна. Задушаващата ярост също. Усещаше болка в пестника си, сякаш беше ударил каменен зид. Кожата по кокалчетата беше ожулена. Виктор се намръщи и разтръска китка.
— Бре, какъв си бил само… — изхленчи в тъмнината глас. — Да беше предупредил…
— Следващият път — непременно! — подигра се Виктор. — Продължаваме ли грубо?
— Хайде, няма какво толкова… до срока — измърмори дебелака в тъмнината. — Влез де, какво стърчиш като дирек? Помогни ми да се измъкна, не виждаш ли, че ме е затиснал цял рафт! Ха съм мръднал, ха съм потрошил всичко по него…
Виктор чевръсто прекрачи прага. Очите свикнаха със сумрака подозрително бързо — неестествено даже за видение. Понякога насън притежаваме криле, куршумите от цевите на оръжията летят бавно и мудно по дълги огънати траектории — но дори и сънищата спазват ограничението, че в тъмното се вижда зле.
Вътре в къщата, без всякакво съмнение, се намираше лаборатория. Изобщо не приличаше на познатите му — в Средния свят биха ги нарекли „опаки“ — заведения от този род. Тук нямаше никакви прибори, агрегати или механизми. Само яки рафтове от дебели дъски по стените. Но върху тях — нито едно шише, кутия, буркан или нещо друго подобно. Неразбираеми, чудновати предмети бяха нахвърляни на безредни купчини, ала в същото време нищо не се смесваше с друго. В огнището весело трепкаше пламък без дърва и без въглища — за момент Виктор предположи наличие на газопровод.
Разбира се, нямаше такова нещо. Огънят гореше сам по себе си, облизвайки с езиците си кипящ окаден казан с наръбени, сякаш оръфани краища, от вида на които на Виктор му стана малко неуютно — те наистина приличаха на гризани. А на едно място върху метала съвсем ясно различи добре запазен отпечатък от човешка челюст. В естествена големина. Горни зъби. Резците бяха скосени, следствие на некоригиране в детските години.
Виктор повдигна тежкия рафт — усъмни се дали не е от камък, вместо от опушено дърво — и дребосъкът бързо изпълзя.
— Благодаря — каза доста искрено. — Ама ти хич не си бил слабак! Е, сега без да се сърдиш, ама нямам с какво да те гощавам, както е прието у вас. Всичко изхабих за работа.
— Що за работа? — уж между другото полюбопитства Виктор. Казанът висеше над огъня, без да е окачен или подпрян с нещо. Откъм клокочещото му съдържание се носеше отвратително зловоние, отхвърлящо всякакви помисли за гощавка.
— Абе ей така… — без ентусиазъм отвърна дребосъкът и се почеса по тила. Изкашля се. Пак се почеса.
И в този момент в самотния грамаден сандък, нямаше никакъв друг в помещението, нещо зашава и гадно заскърца. „Плъх?“ — рече си Виктор.
Стопанинът на къщата направи зъбоболна гримаса и се втурна към сандъка. Рязко отвори капака. Бръкна вътре, дълбоко, чак до рамото, изохка и след миг се изправи.
Виктор се вкамени.
В пестника на дебелака се гърчеше, размахвайки тънки ръчици и крачка, мъничко човече, малко по-голямо от джобно ножче. С нелепа кафява шапчица с периферия, с червена риза и кафяви потурки. Личицето му беше сякаш обгоряло, цялото в струпеи и белези. А на дясната му ръчичка беше надянато нещо като черна ръкавица с петорка дълги за размерите му остриета, подобни на монтьорски котки за катерене по стълбове.
— Извинявай — сдъвкано избъбри дебелакът. Замахна и запрати пищящото създанийце право в казана.
Шляпна, нажежената мъзга изплиска навън — право в лицето на Виктор, той вдигна ръка, за да се предпази… и се събуди.
Тишина. Всичко е мирно и спокойно. Намира се в стаята на хотел ли, хан ли, страноприемница ли — не е ясно как да се назове. Колкото и да е странно, още цари тъмнина. От съседното легло тихичко подсвирква нослето на Тиел. Всичко е наред. Всичко е добре.
Ала сърцето му лумкаше, а дланите бяха влажни. Дори след събуждането, сънят не престана да изглежда… последователен. Да, нелеп и нереален, но продължаваше да бъде също толкова убедителен, колкото да речем хотелът.
Да, коктейлът на Рада не помогна. Какви ти сънувани дъги, какви ти приятни сънища!
Само че след като бе попаднал от един свят в друг и видя същества, чието място е в детските приказки, а едно от тях дори уби, не можеше да има претенции за по-различни сънища. Падат му се. Отсега нататък — само видения за схватки с тъпи уроди, които се занимават с варене на миниатюрни Фреди Крюгеровци…