Виктор се повъртя в леглото, търсейки начин да заеме по-неудобна поза. Никак не му се заспиваше подир одевешния идиотски кошмар.
Но все пак заспа, изглежда умората надви. И този път спа без сънища — приятни или страшни.
И за толкоз мерси.
Оставаше още съвсем малко време преди Съвета. Ритор беше в жилището си, на третия етаж на магическата школа. Седеше в просторната стая с оскъдно обзавеждане, състоящо се от тясно и кораво ложе в ъгъла, мивка и малък шкаф — толкова му стигаше за живеене. Стените бяха скрити от издигащи се до тавана лавици, пълни с книги. Огромно писалище. Какво повече му трябва на един магьосник?
Вратата току-що се бе затворила зад гърба на майката на Таниел.
Ритор с натиск прокара длан от челото надолу по лицето. Какво можеше да каже на клетницата? Какво можеше да отвърне на пороя несвързани, като трескаво бълнуване обвинения? Нищо!
Затова не каза нищо. Добре, че не пристигна и брат му. Значи — не го обвиняваше. Значи — беше му простил. Или се е боял да даде воля на гнева си? По-добре да не мисли за това…
Сега ще се събере свиканият съвет. За да гласува за война. За решението главата на Тори да бъде набучена на кол и изложена за всеобщо обозрение. Да се заличи споменът дори, че е имало клан на Водата. Те били силни? Няма значение, делото ни е право, врагът ще бъде разбит, победата ще е наша!
И не бе възможно да бъдат разубедени. Дори най-мъдрите са луднали. Значи, Ритор трябваше да намери начин да обърне гнева им срещу Убиеца на Дракони. И после щеше да мисли как да направи войната „странна“ — ограничена до закани и перчене… и така да отлага активните бойни действия до онзи момент, в който от задушливата топла мъгла на Южните морета не изникне орлоглавия флот на Природените…
Какво пък, при такива обстоятелства една малка лъжа е позволена.
„Необходимо е да се запазят силите на Водния орден, за да отблъснем противника — помисли Ритор, — а Торн… може пък, хммм, внезапно да изчезне. И после вече ще настъпи времето на Дракона!“
Потрепери от тази мисъл.
Някъде отвън дрънна звънче. Много тихо. Но услужлив порив на вятъра се погрижи да донесе звука в кабинета. Ритор решително се изправи.
Съветът започва.
Напусна стаята, без да заключва вратата — никой не би дръзнал да нахълта в стаята. Тръгна по широката галерия, съединяваща всичките помещения на школата. Разбира се, за днес не бяха предвидени никакви учебни часове, но учениците не се разотиваха. Не смееха да доближават аулата, където се провеждаха заседанията на Съвета, за да не рискуват да бъдат сурово скастрени или направо зашлевени с невидима въздушна ръка — в момента маговете бяха настроени да раздават правосъдие по бързата процедура. Но въпреки това в двора се мотаеха хлапета, все още едва чувстващи Силата на въздуха, които, уж играейки, се озъртаха към купола на залата. В просторните и пронизани с вятър учебни аудитории пък, чиито прозорци бяха веднъж завинаги отворени, седяха по-големите ученици и се преструваха, че са задълбочени в четене. Вече съвсем пред аулата Ритор се натъкна на един от най-талантливите юноши на школата, вече аха и готов да приеме изпитанието и да украси раменете си с наметалото на ордена. Младежът с поразяващо усърдие търкаше и без това лъскавия под. Аурата му беше почти непроницаема… но не и за Ритор.
Независимо от цялата сериозност на предстоящото, магът се усмихна. Защо не, нека. Така е било и така ще бъде винаги — учениците ще надценяват силите си и ще се мъчат да надзърнат и подслушат какво се прави и говори на Съвета. Преди години Ритор бе същият като тези момчета. Нека! Ако младежът успее, значи вече е достатъчно силен и вещ, за да има правото да знае решенията на маговете.
— Странна работа — добродушно подхвърли Ритор към ученика, — преди не съм виждал послушник, по-голям от десет години, с парцал в ръцете…
Юношата вдигна към вълшебника наивните си — прекалено наивните — очи. И ни лук ял, ни лук мирисал заяви:
— Стори ми се, че не е хубаво непрекъснато да товарим по-малките с почистване.
— Много мъдра мисъл — похвали го Ритор. — Разрешавам ти да се занимаваш с почистване всеки ден до изпитанието.
Момчето посърнало се втренчи в парцала, а магът продължи по пътя си.
Защитата на аулата вече бе издигната, при това толкова непробиваема, че Ритор сметна за излишно да я подсилва. Кръглата зала, където се бяха събрали почти трийсет души, бе обвита по самите стени с пашкул от ветрове. Вътре нямаше нищо повече от необходимото — леки плетени кресла и подобна им маса в средата на помещението. Върху нея лежаха няколко стари книги, оставени за невероятния случай, ако на някой от маговете му изневери паметта и се наложи да се рови в древните наставления, в безполезната, но почитаема вековна мъдрост. Въздухът в аулата беше неприятно сух, но предвид обстоятелствата, мярката бе наложителна. Разбира се, липсваше какъв и да е огън — пък и нямаше нужда от него, защото куполът беше разтворен и слънчевата светлина заливаше залата. Естествено, цареше стерилна чистота — нито една прашинка, нито една троха по пода.