Секретност. Навярно прекомерна, преувеличена, а възможно дори — напълно недостатъчна. Ала по-добре с нея.
Погледите на присъстващите се спряха върху Ритор и той вдигна ръка за приветствие. Предстоеше схватка. Беззлобна, но гореща схватка между другари, които желаят едно и също, но се разминават по въпросите за тактиката. Най-тежката от всички схватки.
— Смята ли ме някой за страхливец? — запита Ритор. Той остави тишината да се утаи и, без да бърза, излезе в центъра на аулата. Обгърна с поглед приятелите си, за кой ли път преценявайки, кои ще склонят веднага, кого ще успее да убеди в спор и кой ще държи на своето мнение докрай. — Не? Тогава ще ви кажа нещо, което не ще се хареса на всеки. Врагът може да бъде победен по много начини. Може да бъде директно убит… ако ни стигнат силите.
Лек недоволен шум. Но никой не възрази — сред седящите в залата нямаше глупци и безумци. Ритор продължи:
— А може да бъдат разгадани вражеските замисли… и така те да бъдат убити.
— Ти сигурен ли си, че си ги разплел? — запита един тих глас, от който Ритор трепна. Кан Неудачника, който така и не смогна да стане добър вълшебник, но пък се прослави като ненадминат билкар на Въздушния клан, го гледаше в очите.
— Да, братко — отвърна кротко Ритор. — Разбрах замислите им.
— И това значи, че синът ми ще бъде отмъстен?
Ритор само кимна. Не намери воля да обещае на глас. Защото не знаеше, ще станат ли думите му истина.
Пробуди го гневен вопъл, който разкъса утринната тишина. Шумът идваше от двора.
— Да ти изсъхнат ръцете! На кьопавици да станат! Ток да те тресне! Триста волта! Откачен магьосник да те превърне в смрадлива жаба! Трижди крастава!
Виктор отвори очи. Засуканите клетви отвън го лишиха от поне минутната илюзия, че се събужда вкъщи. Нормалното човешко „вкъщи“… дето тук му викат Опакото.
Както и преди, оставаше в този луд Среден свят, където нощем бродят мъртъвци, които не намират покой от столетия, улиците имат електрическо осветление, а елфите изпълняват функцията на мутри при хотелите. Събуждаше се отново в един свят, където даже сънищата са се превърнали я във вълшебна приказка, я в реален кошмар…
Стаята беше уютна, но малка. Надали представляваше най-доброто в този хан, въпреки че снощи червенокосият се кълнеше в обратното. Виктор погледна към другото легло, приютило се в отсрещния ъгъл. Там нямаше никой. Одеалото бе прилежно опънато, иззад вратата на банята не се чуваше нищо. Виктор почти се зарадва, че Тиел е станала и излязла преди него. Преди да се облече, той надникна през прозореца. Врявата долу продължаваше:
— Кой така подостря мечове? А? Кажи кой, тебе питам?!
Във вътрешното дворче на хотела, където имаше малка градинка, младичката стопанка на ресторанта гълчеше възрастен мъж, който би могъл да й бъде, ако не дядо, то поне баща. А той даже не се оправдаваше. Оклюман, мълчаливо признаваше, че е съгласен с обвиненията.
— Това меч ли е? Това е кухненско ножче! — Рада вдигна над главата си солидно острие и почти го заби в носа на мъжа. — Я гледай тук…
Без никакво усилие девойката завъртя меча и отсече един клон от напълно невинно дърво. Клонът бе дебел колкото ръката й…
— Е? — запита жлъчно Рада, след като заби острието в земята, вдигна клона и демонстрира на мъжа срязаното място. — Това какво е? Елфическо заточване, може би?
— Не… — най-сетне призна гласно мъжът, нервно бършейки ръце в кожените си потури. — Ваша милост…
— Не съм ти никаква милост!
— Господарке, дявол ме подхлъзна… Ще го преправя…
— Как ще го преправиш? Искаш съвсем да потурчиш оръжието? Паметта си заложи и пропи, та сега елфическото заточване бъркаш с кос отвес! Влак да те прегази дано!
„Влак“? Виктор не успя да се облещи, когато във въздуха прозвуча, сякаш, за да потвърди думите на Рада, дълго и характерно тръбене — парна свирка на черен влак. Ошашавен, Виктор вдигна поглед и зад оградата, оттатък покривите на къщите, видя ниска дълга постройка, а до нея блестяха в слънчевите лъчи стоманени нишки на релси.