— Господи — въздъхна Виктор, като поради липса на вяра вложи в думата целият си отреден за днес запас от учудване.
Към гарата по релсите се носеше влак, теглен от несъобразно огромен парен локомотив. Исполинското му водно котле бе от лъсната мед, в която се отразяваше изгряващото слънце. Четирите му комина, изтъпанчени пред кабината на машиниста, бълваха облаци черен дим. Зад себе си локомотивът теглеше три платформи, натоварени с хълмчета въглища, и пет или шест дълги дървени вагона, всеки боядисан в различен цвят.
Влакът отново наду свирката, машинистите очевидно взеха бавно да натискат спирачките, от което пушекът стана още по-гъст.
— Пътят — каза Виктор. — Път? Тиел!
Обърна се, но момичето, естествено, не беше в стаята.
— Добро утро! — провикнаха се отвън.
Виктор се провеси до кръста от прозореца:
— Добро утро! Рада, какво е онова там?
Хоканият мъж, оставен на мира, измъкна злополучния меч от пръстта и с убит вид се втренчи в острието му.
— Онова?
— Ами… — Виктор се пообърка. — Влакът…
Рада се засмя:
— Влакът си е влак. Слизайте, аз ви обещах черпене!
— Благодаря — изсумтя той и счете за благоразумно да се махне от прозореца, преди красавицата да го е помислила за пълен идиот. Или вече бе късно?
— Не, Тиел, стига — мърмореше си, докато се обличаше.
Влезе в банята — напълно прилично обзаведена, имаше си и нормална, хм, тоалетна чиния, че даже и топла вода. Вярно, потече с малко ръжда, но такива работи ставаха и в неговото вкъщи. В света на Опакото.
С решителна крачка Виктор се насочи към вратата. Помайтапихме се, малко лигавщинка — стига толкова. Добре. Чудесно. Вече вярва на всичко, всичко приема, че така и трябва да бъде, дори не се сърди. Изобщо. Но настана време да си ходи. Мястото е напълно тихо, мирно, нищо няма да й се случи на момичето. Хмък! Да й се случи! На такава и да й се случи — няма да загази. Никъде. Нито на нощна московска улица, нито отвъд Сивия предел.
Заключи вратата и хукна надолу по стълбището. Червенокосият младеж го нямаше, само елфът продължаваше да е зад масата.
— Уважаеми — възкликна Виктор, като премина на непоносимо фалшив „средновековен“ тон, без да е в състояние да се спре. — Не ще ли ми посочите, накъде пое младата ми спътничка? Или, ако това е по силите ви, да я повикате насам?
Елфът го премери с прозрачен, медено-жълт поглед и отвърна мелодично:
— Естествено, че е извън силите ми… уважаеми.
— А поради каква причина?
— Приближете се.
Без да откъсва очи от лежащия на масата лък, Виктор пристъпи към охранителя. И застина на място, усещайки как срамът гъсто боядисва лицето му. Седящият елф нямаше крака. Панталоните му от зелена коприна бяха празни малко под коленете.
— Бих бил затруднен да повикам младата ви спътничка — продължи бодигардът. — Защото тя напусна хотела преди двайсет минути.
— Извинете… — прошепна Виктор.
Елфът не обърна внимание на разкаянието му:
— Преди да си тръгне, девойката върна своя ключ. Каза, че има намерение да хване сутрешния влак. Предполагам, че никак не бих успял да я настигна… — Прекъсна го двоен рев от локомотива. Елфът се намръщи, сякаш звукът на свирката, даже приглушен от стените, му бе неизразимо противен: — …а вече, предполагам, не бихте могли да го сторите и вие.
Минаха няколко секунди, преди Виктор да осмисли случилото се.
— Тиел замина?
— Ако вашата спътничка се казва Тиел, да. Допускам, че тя би могла и да размисли — елфът подпря брадичка с тънките си изваяни пръсти, — но останах с впечатлението, че думите й не се разминават с делата.
Виктор като ударен помръдна към входната врата.
— На ваше място бих закусил — подхвърли му елфът. — Бих поседнал да отделя десет минути за халба ел. И чак подир това бих взел да се суетя. Между другото, ако се възползвате от съвета ми, подсетете Рада да донесе закуска и за мен. Моля.
— Аз… аз ще я помоля, да — Виктор погледна бодигарда в очите. Лицето на елфа не беше нито презрително, нито подигравателно. Просто бе чуждо.
— Как се казвате? Дерси?
— За хора, да.
— Дерси, нощес ми се стори, че другарят ви позна момичето…
— Питайте него.
— Нима не е споделил с вас? — предпазливо запита Виктор и по едва-едва трепалите черти на бодигарда разбра, че е улучил.
— Попитайте го. Рижльо ще дойде насам по обед. Аз не искам да се намесвам в човешките работи.
— Благодаря ви — след пауза рече Виктор. — Ще се възползвам от съвета ви.
ГЛАВА ШЕСТА
На дневна светлина ресторантчето загуби от интимното си обаяние, но пък се разкриха нови подробности на интериора. Древни мечове и копия красяха стените между прозорците, няколко пробити щита бяха заковани за тавана. Вярно, станаха забележими и черните петна по мазилката току над свещниците, както и изкълваната преградна стена между входната врата и бар-плота — сякаш някой за забава дълго е замерял това място с тежки ножове.