— Рада… ама този свят не е моят свят! Оттатък бях лекар…
— Лекар? Лечител? Ами че това е чудесно! Във всеки град ще те посрещнат с отворени обятия, като топъл хляб ще те лапнат. А можеш и в нашето градче да останеш. Вил Билкаря остаря, обърква рецептите, страх го е да оперира преплитане на червата, а пък чиракът му се оказа развейпрах, забърка се с младите елфи, напусна цеха на Лечителите…
Виктор замаха с ръце:
— Стоп! Стоп. Рада, нямам никакво намерение да правя тук професионална кариера.
— Тогава каква?
Мъжът от ъгловата маса в този момент звучно се оригна, изправи се и тръгна към изхода. Беше невисок, с широки рамене, лицето му бе набръчкано, жилави черни коси стърчаха от главата му. Крачеше твърдо и тежко, сякаш набиваше всяка своя стъпка в дюшемето.
— Благодаря, прелестна Радо — рече клиентът, приятелски потупа девойката по рамото, за миг изгледа Виктор с тъмните си изпъкнали очи и излезе навън.
— Това беше… — започна красавицата.
— Джудже — завърши Виктор.
— Срещал ли си ги вече?
— Не.
Не почна да обяснява, че беше усетил в джуджето същата чуждост, подобна на тази, която го лъхна от елфа. Ако би продължил с метафорите, според които хората са омесени от глина, а елфите от вода, то джуджетата трябваше да са били създадени от камък.
— Забавен народец — каза Рада и след кратко колебание добави: — И опасен. Поназнайват електричество, парата са овладяли…
— Ти не използваш ли ток?
— Ползвам. Но това не значи, че го разбирам!
— Какво има да му се разбира, само някакви си… — Виктор замлъкна, теглейки от паметта си откъслеци на училищни спомени. Електрони тичат по жиците? Или не тичат? Имаше още някакви позитрони… ама те май нямат нищо общо в случая.
А и какво всъщност бе за него науката? Нима не нещо подобно на магия? С какво биха се променили нещата, ако кардиограмите се пишеха не от съответните апарати, а от духа на Наполеон Бонапарт по време на спиритичен сеанс, ако кръвните проби се обработваха не от лаборантка в бяла престилка, а ги анализира вампирка, облечена в черни дрипи, ако вместо хапчета в аптеките продаваха успешно проявили качествата си сушени крилца от прилеп и омагьосана паяжина? Е, кое би било по-различното за Виктор? За човек, който проучва купища епикризи и опипва пациента, а сетне се осланя единствено на собствените си ръце и скалпела в тях?
— Мамка му — прочувствено произнесе той. — Мамка му.
— Ето! — възтържествува Рада. — Почваш да разбираш! Така е с всички.
От кухнята излезе старица с чиста престилка и мълчаливо постави пред Виктор табла с храна.
— Аз сама… — Рада отпрати готвачката и се зае да сервира. — Ще опиташ прясна пъстърва, тази заран е уловена. Хапни и кажи — ял и си някога такова нещо у вас!
— Хм, срещу десет грама злато бих могъл да си поръчам такава…
— Ти, пък! Тук няма за повече от… два сребърника най много — успокои го девойката. — Момичето поне остави ли ти пари?
Виктор машинално се потупа по джоба.
— Да, у мен са.
— Значи всичко е наред. С този кемер, от който снощи плащахте, можеш половин година да си живееш. Стига да не се храниш всеки ден при мен… — и Рада гордо се усмихна.
— Аз имам и една кесия с камъни, почти толкова голяма…
Красавицата леко го плесна през устните:
— Ти откачил ли си, лечителю! — Очите й мигновено станаха сериозни и твърди. — Какви ги плещиш? Люта гибел ли си просиш?! Нашето градче е мирно, не като горските чифлици… но зли люде навсякъде има!
Виктор засрамено мълчеше.
— Добре. Свиквай — поизстина Рада. — Поживей у нас. Дерси може да е сакат, но пази реда в страноприемницата. Залагам си дясната ръка, че ще ти хареса тук. Щом вече си дошъл… значи те е теглило от Опакото към Средния свят!
— Рада, как да настигна Тиел?
— Пак за своето! Ама за какво ти е тази пикла?
В думите й нямаше ревност, надали красавицата изпитваше към Виктор нещо повече от лека симпатия. Обикновена „женска солидарност“. Девойката продължи:
— Знаеш ли какви момичета имаме в градчето? Привечер ела в ресторанта да ги видиш. Пък ако предпочиташ младички, и такива ще се намерят. Понявга и елфки, дето са по-отворени, идват от катуна, пък господ те знае, току-виж те харесала някоя?
Очевидно моралните принципи на барманката не страдаха от сложности. Напълно сигурна, че е накарала пришълеца здраво да се замисли над предложените перспективи, девойката се изправи и покровителствено положи длан на рамото му:
— И ето какво още… вземи този меч. Че да го гледам такъв, само ще се ядосвам. А за новак е тъкмо на място, лек е, в ръката ти ще е като жив. Един сребърник ще ти взема за него, без пари просто не бива да се дава.