— И какво ще го правя?
— Ще си наемеш учител, само че добър, с грамота от гилдията, инак със същия този меч ще те заколят. Подир две седмици ще можеш да се оправиш с някой заблуден бандит. На повече не разчитай, няма как — възрастта ти не е за това… Вземай меча, лечителю, да не взема аз да размисля!
— Благодаря — Виктор сложи на масата три сребърни монетки. Поколеба се и добави две златни. — Как да настигна Тиел?
— Пфу! — Рада плесна с ръце. — Да ми беше казал, че я обичаш, ама нали виждам, че не е тъй! Личи ти. Прибери си жълтиците! Щом искаш да настигнеш момичето, качи се по пладне на „Гръмовната стрела“, тъкмо спира на гарата вода да налее. Или в Луга, или в Рянск ще настигнеш „Четирите пушека“. Ако тази твоя Тиел не е слязла по пътя, ще я намериш. А ако е слязла… светът е голям. Не ти е орисия, значи.
— Колко е часът сега?
Рада вдигна ръка, изпод ръкава на роклята й се подаде тъничък златен браслет с миниатюрен циферблат.
— Десет и четвърт. Имаш два часа, лечителю.
— Благодаря! — подвикна й подире Виктор. Неговият часовник показваше същото време. Мрачно се втренчи в чинията с изстиналата пъстърва.
Наистина ли иска да настигне Тиел? Не за да се върне в своя свят… надали момичето може да му помогне. Вероятно единственото, което не му даваше мира, бе въпросът — кой е той самият, какво представлява? Кое у него е толкова важно, че Тиел е преминала в Опакото, за да го доведе? И кой се мъчеше да им попречи на Прехода?
В ресторанта нахълта някаква компания, постояха на прага и тихо заеха съседната маса. Виктор ровеше рибата с вилица, опитвайки се да събуди апетита си, или поне да придаде на блюдото вид на наченато. Беше му неудобно да зареже недокоснатото угощение след толкова реклами. После погледна през рамо към съседите.
Бяха петима.
Четирима — млади момци, най-малкият едва на тринайсет, най-големият изглеждаше на двайсет и пет. Облечени бяха като за път, препасани с оръжие — мечове и кинжали, даже и хлапакът. Лицата им си приличаха, явно бяха братя.
А петият извън всякакво съмнение бе татенцето. Носеше ризлична куртка, в колана си вместо честен меч беше затъкнал разбойнически топуз.
Защото си беше разбойник. Това бе същият мъж, комуто Виктор така прибързано и необмислено бе пощадил живота в нощната гора.
Съветът свърши и Ритор незнайно от какво се чувстваше напълно обезсилен. И уж нямаше откъде да дойде тази умора, защото всички се съгласиха с доводите му. Вярно, не веднага, но все пак достатъчно бързо. Опитните магове и воини умееха да налагат разума над чувствата.
Кървава вендета нямаше да има. Кланът на Въздуха нямаше да се поддаде на толкова елементарна провокация. Сметките щяха да бъдат предявени и разчистени по-късно, когато цветето на отмъщението порасне и разцъфти. А засега следваше да намерят къде е Убиецът на Дракони.
Никой от Съвета не повярва, че Торн би дръзнал да скалъпи толкова сериозна лъжа. Предводителят на Водния орден нямаше причина да забърква подобна каша, без наистина да е призовал Убиец — това е далеч по-просто, отколкото да се чака пристигането на Дракона. Защото Драконите идват, когато настъпва тяхното време, а Убиецът може да бъде и създаден.
„Торн е постъпил правилно“ — помисли си Ритор. Да се предотврати пристигането на Дракона е възможно само по един начин — като на Крилатия Владетел бъде противопоставен неговият Убиец. Напълно допустимо е, че той вече е дошъл, минал е по Пътеката. Напълно възможно е да се намира в Средния свят.
Разбираемо защо Торн не се побоя да съобщи това на Ритор. Да убиеш Убиеца е също толкова трудно, колкото и да погубиш Дракона. О, да, по-лесно е в крайна сметка, но… И освен това, докато Убиецът не е преминал през инициацията си, той не е нещо повече от обикновен смъртен. Силата му може да избликва единствено спорадично. И Торн, естествено, си даваше сметка, че вождът на Въздушните няма да седи със скръстени ръце. Кланът на Вятъра трябва да започне лов.
„Твърде вероятно е Водните да разчитат да ни пипнат, докато сме заети с преследването, като използват Убиеца за стръв. Торн иска да ни хване неподготвени. Веднъж вече успя… Четирима наши убити — и то какви! А кланът на Водата се отърва с един леко ранен. Размяната не е в наша полза!“
Ритор удари с юмрук подлакътника на креслото. Седеше в кабинета си, пред отворения прозорец. Изостреният му слух, както винаги ставаше в минута на напрегнати размишления, долавяше разтревожения шепот на учениците в широкия коридор на долния етаж на школата. Чуваше и нечленоразделното мърморене на хората, останали на площада и след обявяването на решението на Съвета — вятърът, този надежден помощник на Главния въздушен маг, послушно подхващаше откъслечните думи и прилежно ги донасяше до вълшебника.