Ако със същата лекота би могъл да хваща разсъжденията на Торн… или помислите на Убиеца…
Полека-лека лицето на Ритор мрачнееше. За първи път от много години насам той не виждаше обичаен изход. Това, което му оставаше — да сътвори сериозна магия — не бе за предпочитане. Всеки вълшебник оставяше силните заклинания за краен случай. Няма нищо по-лесно от това да изчислиш кой стои зад сътворената сериозна магия и да проникнеш по нишката и до него. О, ако беше по-предпазлив и нащрек, докато Торн и неговите магове призоваваха Убиеца! Сега всички свидни жертви щяха да са живи. Сега нямаше да си блъска главата кого да прати на разузнаване вместо загиналите братя Клат…
Но бе късно да се поправя стореното. Което значеше, че трябва да приведе в действие целия клеясал механизъм от съгледвачи, дознайници или просто осведомители, щедро пръснати из прострялата се на стотици и стотици мили равнина, в ленните владения и сред простолюдието на другите кланове, сред собствените си подвластни хора… Човекът от Опаката страна би могъл да се появи където и да е. И също така би могъл и да загине — като се озове, да речем, в Сивите предели. Биха могли да го пречукат обикновени разбойници, полакомили се за здравите му обувки или хубавото му кожено яке. Пришълецът рискуваше да свърши на дуел с някой странстващ елф или с горделивец от клана на Пантерите, които, както е известно, започват кавга по всякакъв повод и веднага налитат на бой. Човекът от Опакото не бе застрахован от удавяне в някое от кошмарните бездънни тресавища близо до Пределите — даже Ритор така и не беше наясно що за сили свиваха гнезда в онези земи. С Убиеца можеше да се случи какво ли не… например да изгуби водача си.
Не, не биваше да се разчита на такъв късмет. Торн със сигурност бе пратил най-добрите си бойни магове да посрещнат и да съпровождат Убиеца.
„Да предположим, че първите си инициации пришълецът вече е преминал. Това няма да ми помогне да го открия, освен ако Убиецът сглупи и употреби придобитата сила веднага, но да се подценява врагът е опасно… И така, какво да правя? Да известя разузнавачите, да пратя нашир и надлъж отряди търсачи? Или — магия…“
Първото допадаше на Ритор далеч повече. Макар че… за този план можеше да не им достигне време. Когато Убиецът достигне пълната си мощ, унищожаването му ще бъде платено с толкова много кръв, че бе страшно за помисляне. Всички досегашни загуби биха били незначителни.
„Не бива повече да се чака. Драконът ще дойде всеки момент… Не напразно нощем ме боли сърцето и мъгляви огнени образи се мяркат пред очите… Миналото се съживява…“
Ритор, някогашният Убиец на последния Дракон, с цялото си същество усещаше — знаеше, — че времето на Възраждането на Крилатия Владетел настъпва. Би могло да му се помогне — напразно ли Ритор търсеше среща с Огнените, та според надеждите и упованията си да омекоти кръвожадния нрав на Дракона… но съдбата отреди друго.
Тъй да бъде — ще приеме и това.
„Как го каза брат ми? Сигурен ли си, че си разгадал замислите на врага, Ритор? О, да, братко. Повече от сигурен съм. Убиецът няма да го бъде. Колкото и да е печално — но той трябва да умре. Налага се. Жал ми е, братко, скърбя за този невинен човек от друг свят, но няма как. Живяло си едно време най-обикновено човече, човеченце. Може би тук. Може би на Опаката страна. Или дори при Природените, стига там изобщо да има хора. Ала нещо се случило, щракнал някакъв стаен в душата механизъм, трепнали нишките на силата, която пронизва Единния свят и всички светове… Някъде се ражда Дракон — а другаде се появява неговият Убиец. И всеки поема по пътя си…“
Същата стара аритметика. Един човешки живот или множество, безброй много жертви, заедно с които и споменатият единствен. Гнусно, но няма какво да се прави. Съвестта отдавна е свикнала с подобни сделки. Защото иначе придошлите на Топлия бряг кланове не ще оцелеят. Дори тук, в Средния свят.
Ритор решително напусна кабинета. Каквото и да става оттук насетне, той вече знаеше какво да прави. Договорите са скъсани, мечовете и кинжалите — наточени. Пистолетите са заредени, из селищата вече обикалят вербувачи, които засега са щедри и честни, не напиват и не подвеждат, те засега само примамват младите буйни глави със звън на монети и със сияние на парадни военни униформи… Път за отстъпление вече няма.
Ритор затвори вратата след себе си. Коридорът бе празен — никой не се беше осмелил да го доближи, докато е размишлявал толкова напрегнато, колкото никога досега… Впрочем, не. Някой все пак е дръзнал. Предводителят на ордена усети слаби трепкания на вълшебния вятър, докосващи слепоочията му, и неволно се усмихна. Брей че пакостник! Изглежда, от момчето ще стане нещо — след време…