Хлапакът с неотслабващо старание търкаше пода, който вече приличаше на огледало. Ритор пристъпи към момъка и срещна очите му — отново прекалено невинни: Ето, Учителю, с пот на челото изпълнявам Вашето нареждане…
— Ти наистина ли възнамеряваш да посветиш на това си занимание цялото време до Изпитанието? — сурово запита Ритор.
— Така ми заповядахте, Учителю — момчето се поклони, но дълбоко в очите му светеше дяволита искрица. Мъждукаше въпреки всичко. Въпреки, че за подслушване го чакаше далеч по-сериозно наказание от миене на подове и тоалетни.
— Така ти наредих… — повтори магът. — Я се изправи… Асмунд. Нали така ти е името? Асмунд, син на…
— Син на Клод-чизмаря, Учителю — почтително отвърна момъкът, като бързо и неуспешно се опита да придаде на непокорните си къдрици подобаващ за момента вид.
— Да — кимна Ритор. — А сега, Асмунд, син на Клод и Брунхилде, отговори ми, като ще казваш само истината. Какво чу, момче?
Защитата на вълшебника бе непроницаема. Интересно, колко от слоевете и хлапакът бе смогнал да преодолее?
Асмунд се изчерви до ушите. Бялата му кожа, наследена от майката-севернячка, пламна от гъстата норвежка кръв, разтворила в себе си южната, френска.
— И-извинете ме, Учителю… — лицето на юношата придоби вече съвсем неподправено виновен израз. — Аз… ч-чух… че Вие искате… д-да намерите чрез вълшебство Убиеца на Дракона.
Ритор не се олюля и не трепна, но му се стори, че подът под нозете му се заклати. А хлапето през това време, гледайки мага с обожание, продължаваше да говори:
— А-аз… толкова съм Ви благодарен, Учителю… Не съм смеел да мечтая за такава чест… Разбрах, че това е било моето Изпитание — да покажа как мога да разбивам магическа защита. Неудобно ми е, че си въобразих, но си казах, че навярно желаете да ме вземете със себе си… нали винаги трябва да има в отряда момче, а аз с нищо не съм по-лош от Таниел… Аз много се постарах да издържа на проверката, Учителю… Благодаря Ви за начина… за възможността… Нали се справих, кажете ми, нали?
Задъханата реч на ученика завърши със сияещ поглед на преклонение пред любимия учител.
„О, да — помисли си Ритор. — Хлапето дори не е предположило, че е по силите му да пробие щита ми. Затова е решило, че го изпитват. Не се е усъмнило и за миг. Това дяволче наистина има талант. Кой би могъл да си го помисли?…“
Магът поклати глава, ядосан на себе си. Как бе пропуснал да забележи такова съкровище?! Слава на велик вълшебник очаква Асмунд.
„А ти, старче, се заеми със защитата си…“
Ритор с едно докосване сондира момчето. В момента то не плетеше никакво заклинание и не твореше магия. Подкани го с пръст:
— Я ела с мен… Може да се каже, че се справи с това изпитание… напълно задоволително.
Момчето прехапа устни от досада.
— И за да се убедиш в това — неумолимо продължи Ритор, — за да си извадиш поуки, сега ще идем в кабинета ми. И стъпка по стъпка ще ми покажеш как си разрушавал слоевете на моя щит. А аз ще ти обясня къде си могъл да постъпиш по-лесно и по-бързо.
Наистина се надяваше, че ще има какво да съветва и обяснява.
Талантът си е талант, но опитът не се дава по рождение.
Ритор прецени, че другите задачи могат малко да почакат. Щом това дяволче беше успяло, кое гарантира, че Торн не разполага с подобни нему? Освен това бе наложително да изследва докъде се простират силите на момъка, да надникне до дълбините на дарбата му… и тогава едно негово наивно предположение може би щеше да се окаже истина.
Наистина, в отряда трябва да има млад човек със свежо око.
И не само око… но засега е по-добре момчето нищо да не подозира.
— Това е безумие, Ритор — твърдо заяви старият Рой.
— Най-малкото — необмислено! — подкрепи по-големия си брат Гай.
— Не съм го очаквал от толкова сдържан, предпазлив и разумен маг — разпери ръце Соли.
— А на мен пък ми допада, хиляда дяволи да ме вземат за пристанищна курва! — удари юмрук в масата Сандра и като сви вежди, огледа събралите се.
Според слуховете (а истината не бе известна даже на Ритор), в предишния си живот в Опаката страна магьосницата е била първи помощник капитан на пиратски бриг. Беше едра жена, гръмогласна и яка. На фехтовка биеше повечето мъже. Шията й бе белязана от грозна следа на някогашна саблена рана, с която Сандра изглежда много се гордееше. Носеше златни обеци във вид на черепи с очи от елмази по пет карата всеки. Бившата пиратка рязко добави: