Седмината стояха на самия връх на Зъба. Държаха се за ръце, образувайки кръга на магичния пръстен. Часът на Силата наближаваше, но имаха достатъчно време за подготовката, за тънката работа — да изплетат дантелите на Вятъра. Това бе постижимо единствено от тук, от острата скала над града.
Ритор държеше Асмунд особено здраво. За всеки случай — ако момчето загуби самоконтрол. Беше настъпил мигът, в който трябваше да освободят насъбраната сила на клана, да си припомнят старите бойни магии.
Дланта на момчето леко трепереше и Ритор, въпреки собствените си думи, неволно му съчувстваше. И освен това изпита срам. Да, талантът си е талант, дарбата — дарба. Както и не беше празно суеверие или вехта традиция необходимостта от свеж младежки поглед. Защото в магическата група най-тежкият удар падаше върху най-младия. Както водата се стича в ниското, така и остатъчната сила, заедно с отката на заклинанията, се разсейва чрез неопитния и пълен с енергия човек. И това бе справедливо — защото същото, което би убило Рой или повалило в тежък недъг самия Ритор, за момчето щеше да премине само като трескав кошмар и умора. Младежът щеше да се възстанови най-бързо и най-лесно отколкото възрастните… Това беше истината.
Само дето по-добре Асмунд да не знае предварително за това. Докато в кръга не се включи още по-млад от него вълшебник. И тогава ще е тежко, ох, колко тежко ще бъде осъзнаването, че няколко години твоите любими учители и кажи-речи бойни другари са те ценяли преди всичко като жив щит. Колко горчиво и обидно ще ти бъде тогава, Асмунд…
Ритор го знаеше от собствен опит.
Сигурно рибата беше вкусна. Даже много — щом Виктор успя да го усети, докато бавно дъвчеше дребните парчета в стремеж да отложи неизбежното. Да, рибата беше чудесна, — макар че закуската се бе превърнала в кратка отсрочка преди схватката. По-точно — преди неизбежната гибел. Семейната банда очевидно беше решила да го остави да се нахрани. Красива постъпка от тяхна страна. И без туй с петима не ще се справи.
Колко глупаво се хвана!
„Пощади ме, Владетелю…“ Нещо такова бърбореше онази нощ разбойникът. И Виктор се върза на жалния глас, на окаяната външност, на собствената си мекушавост, която не му позволи да довърши врага… Пусна го да си иде по живо по здраво. А трябваше да му клъцне гръкляна. Както го беше учила баба Вяра…
Виктор скръцна със зъби. На масата пред него лежеше току-що наточен меч и сигурно ще успее да го грабне. Но с какво би му помогнало това желязо? Да имаше автомат… навярно би се сетил за наученото от кратките курсове за запасни офицери в университета.
— О, Стражите на Сивия предел! — чу се ведрият глас на Рада. Красавицата се бе запътила към милото семейство. Звучеше присмехулно и снизходително. — Редки гости! Е, добре сте дошли тогава.
— Бира, стопанке — прегракнало рече разбойникът и Виктор трепна. Мъжът говореше, сякаш сдържаше напиращи в гърлото емоции.
— Каква бира? — уточни Рада. Продължаваше да е самото гостоприемство, но тонът й се беше променил. Нещо беше усетила… Може би ще повика Дерси?
Виктор се наруга наум — как си позволява да разчита на сакат човек… елф де. „Не, Дерси няма да ми помогне.“
— Каква да е… по-евтинка… Не! — разбойникът стремително промени решението си. — От най-доброто, което имаш! Верско пиво, златно верско!
Рада изхъмка и изчезна.
А Виктор разбра защо на бандита му хрумна да почерпи отрочетата си с нещо скъпо и качествено. За да запомнят този ден. Надали вече им пука за проливана кръв, надали се впечатляват от убийства. Но няма да забравят вкуса на бирата, ще си го спомнят, ще се хвалят пред приятели. И в паметта им ще остане следната поука — баща им не прощава обидите и винаги намира оскърбителя!
Ярост нахлу като тежка кипяща вълна. Също както след Прехода, когато в ледената купел на езерцето го връхлетя краткотрайното безумие.
Искат да го направят на шут? Да разиграят театро? За показно пред подрастващи криминални престъпници?
Той не усети кога мечът се плъзна в дланта му, а пръстите стиснаха дръжката — толкова лесно и привично, сякаш не им бе за първи път. Масата се разклати, блъсната от тялото му, Виктор се извърна, като отритна стола. С тъжен звън се пръсна на пода недопитата чаша „Кипящ ден“.
— Ти! — провикна се Виктор, насочил острието срещу разбойника. И това не бе нито обръщение, нито закана. Беше някакво твърдение, което обещаваше доста… доста повече, отколкото би могъл да изпълни.
— Владетелю… — бандитът мигом изскочи иззад масата и се просна на земята. — Дойдох, Владетелю… доведох синовете си…
Още пиян от неупотребения си гняв, Виктор гледаше как младежите също падат на колене и удрят чела в дъските на пода редом с баща си, готови да приемат удара на меча. И само най-малкия се осмели да погледне нагоре, наблюдавайки непознатия над себе си, при това не с омраза, а с жадно възхитено любопитство. По този начин би могъл да гледа Мойсей към пламналия къпинов храст, или апостолите да се взират в разгневения Христос.