— Стрелите са намазани с отрова — спокойно обясни елфът. — Ние винаги сме имали отлични отрови. Едни за птица, други за звяр, специални — за хора…
Виктор се задави и си тръгна. Ето откъде тръгнала славата на великите елфически стрелци!
Подире му с тропот се изтърколиха чифликчиите. Виктор спря и се обърна — те замръзнаха.
— Пределник!
Разбойникът с унилата физиономия на клошар чевръсто дотича. С всяка крачка разцъфваше, изразявайки желанието си да служи и да се подчинява.
— Сами си бяхте виновни, че ме нападнахте… — започна Виктор.
В очите на Пределника избухна ужас:
— Владетелю!
— Стой! Не ви се сърдя. Аз те пуснах да си вървиш…
— Да, господарка…
— Но ти нищо не ми дължиш. Разбираш ли? Живей. И повече не се занимавай с разбойничество, труди се честно… — той замлъкна, неприятно поразен от идиотски високопарната си фраза. „Абе на кардинал ли се правя? Отпускам грехове? Пфу…“ — Нямам нужда да ми служиш!
Разбойникът тъпо мълчеше. Виктор се обърна и тръгна по пустата улица. И чу зад гърба си стъпки.
— Какво сте се лепнали за мен?! — викна Виктор и размаха ръце, забравил, че в едната държи меч. Пределникът само мигна. Явно не му се умираше, но бе готов — щом такава е волята на Владетеля…
Виктор плю на паважа и закрачи нататък, стараейки се да не обръща внимание на мълчаливия си екскорт. Надяваше се да се разкарат. Нямаше друг начин. Той щеше да се качи на влака, пък те… нали няма да зарежат къщата си и да се юрнат дявол знае накъде!
Няколко пъти по улицата се мярнаха хора — наглед съвсем обикновени — които не обърнаха на Виктор никакво особено внимание. Дрехите им само изглеждаха малко необичайно, но не заради грубите платове или „чуждоземския“ си вид — просто не приличаха на стандартна конфекция, сякаш всеки тук поръчваше облеклото си при един шивач.
Ами ако наистина тук не съществува манифактурно или фабрично производство? Но защо, след като разполагат с железници? Което означава, че като минимум познават парните машини, да не говорим за електрическото осветление… Напълно достатъчно за създаване на текстилно производство…
Виктор се усети, че проявява неестествен делови интерес и се разсмя. Да бе, янки в двореца на крал Артур! Не е първият, попаднал тук от света на Опакото. И щом тук няма индустрия, значи за това има сериозни причини. С необмислени бизнес-мераци току-виж се е озовал в лапите на местната инквизиция, или ще вземе да мине път на някоя шивашка гилдия — ако го спипат, ще го набодат с отровни губерки.
И за първи път от началото на шантавата въртележка от събития той усети докосването на Приключението. Полъхът на Необикновеното. Ако до вчера е бил ходещо бреме, самоходна торба грижи, която е следвала Тиел, без нищо да разбира и без нищо да приема, сега всичко се беше променило. Дали вината — или заслугата — за това носеше бокалът ободряващ коктейл, или ненужният, но все пак приятен екскорт отзад, но Виктор вече се чувстваше като изследовател, като възторжен посетител в музей на живо.
В края на краищата — сит е, обут и облечен. В джоба тегне солидна сума пари, разполага и със скъпоценности, които струват още повече. Пред него е един странен пасторален свят, в който присъстват благата на цивилизацията — при това възможно най-правилните и необходимите блага, а заедно с тях присъства и едно море от неизвестност. Елфи, джуджета, ходещи мъртъвци (залостени зад Сивия предел) — какво друго е на ред? Уха! Готов е за всичко!
Улицата свърши, вля се в малък площад, зад който се намираше гарата. В това градче навярно всички улици водеха към гарата, очевидно така бе нормално за всички светове. В средата на площада стоеше чашата на фонтана. Бе пресъхнал и затрупан с боклуци, но някак симпатични боклуци — клончета, ланшна шума, фъндъци мъртва трева. Така шадраванът повече приличаше на леговище на някакъв горски дух, отколкото на импровизирано бунище. А пред сградата на гарата се разполагаха сергии със застинали зад тях бабички в очакване на купувачи. И това вероятно също беше обща черта на множеството вселенски светове.
С хазартно любопитство Виктор тръгна покрай търговките, разглеждайки стоката им. Отсъствието на сникерси, памперси и принадлежности за женска хигиена се лееше като балсам върху душата.
При появата му бабичките не почнаха да се суетят, не заиздаваха призивни вопли. Сериозни бабички, знаеха си цената и се държаха така, сякаш не търговията е важното, а така — да мине времето.
Отначало виждаше само хранителни стоки: мляко и сметана в мокри пръстени кани, извара и сирене в кошнички, керамични гърнета с мед, който бе невероятно разнообразен по цвят — от млечнобял, сякаш тук пчелите бяха се научили да доят крави, до синкаво-черен — и аромат, който накара Виктор да преглътне слюнката си, въпреки че не беше гладен. За още по-голям шик медът се продаваше от колоритно старче с огромна брада, плешиво теме и с хитри малки очички. Те не пропуснаха да забележат реакцията на клиента и последва доволна усмивка — нищо повече. Но Виктор, без да се пазари, веднага купи за два медни гроша огромно парче пита и продължи нататък, облизвайки прозрачния пресен мед и дъвчейки за облажване на венците си восъка.