Градацията на категориите будеше тревога. Щом като пътническият не е спален, а спалният не предполага отделно място…
— Самостоятелно купе.
Жената разрови топ бумаги и кимна:
— Да, има. Дванайсет жълтици.
Виктор преглътна и извади кесията. Ала златните монети се оказаха само единайсет. Проклетата джуджешка дъртофелница!
— Да доплатя в сребро… може ли?
— Три към едно.
Виктор смътно заподозря, че обменният курс на златото към среброто в този свят е по-различен от поисканото. Но как да се препира, след като не познава нещата?
Плати. Останаха му малко сребърници и съвсем малко медни грошове. Вероятно покойният полуелф не ги е смятал за пари.
— Билетът ви.
Той прие от ръцете на касиерката парче картон с няколко цифри и неразбираеми джуджешки знаци.
— И… какво се прави с този билет?
— Ама на него пише! — възмути се жената, сякаш Виктор бавеше натрупала се опашка. — Ето, втори вагон. До Рянск. Отделно купе. Какво още!
Виктор прибра билета в джоба си.
— И не се отдалечавайте, влакът пристига след половин час! — добави касиерката.
Той отиде до най-далечния ъгъл на заличката, където пейките бяха свободни. Седна и протегна крака. Опита се да се отпусне, разглеждайки прашното мозаечно пано на стената. То изобразяваше нещо батално — хора, джуджета и елфи, всички със свирепи лица и обкичени с оръжия, се разполагаха на тендера зад локомотива. От комина юнашки излиташе хематитов дим, грижливо подредените от парченца огледало оголени саби и мечове святкаха патетично.
— Лечителю…
Той се обърна.
Рада стоеше отзад и бе много сериозна и стегната.
— Трябва да поговорим. Имаш неприятности. Големи неприятности!
ГЛАВА СЕДМА
Преди всичко Виктор потърси с поглед разбойниците. Мисълта за неприятности някак твърдо се асоциираше с тях. Ала горските бандити мирно стояха край касата — Пределникът купуваше билети… разбира се. Синовете му през това време тихомълком се бъхтеха за развлечение.
— Застанал си на пътя на някой. Кому си досадил, лечителю?
— Рада, не разбирам…
Девойката въздъхна и седна до него:
— В хотела преди малко се домъкнаха някакви хора… цяла тайфа. Осем души.
Тя чакаше, но Виктор още не можеше да се досети за какво става дума.
— Питаха за теб. За момък на име Виктор.
Виктор се сепна. Като че ли не се беше представял на рецепцията в хотела. Рада забеляза стряскането му и кимна със задоволство:
— Момък на име Виктор, който пътува заедно с една тийнейджърка. Разпитваха Дерси, той естествено нищо не им каза, на елфите за нищо не им пука… Обаче всеки момент ще си дойде Рижльото, а той всичко ще обади.
— Защо?
— Защото не му трябват неприятности. Та това е Водата!
— Кое?
— Кланът на Водата! Един от довтасалите беше маг трета степен, забелязах му знака, а останалите са вълшебници-бойци. На кой му трябват подобни врагове? Ако им скимне, могат да потрошат целия град, да го пратят по дяволите!
— Рада… аз не знам какво значи „кланът на Водата“…
Девойката шумно въздъхна, но тутакси се успокои.
— Да, разбира се. Нали току-що идваш от Опаката страна… Виктор, в нашия свят магията съществува.
— Това вече го разбрах.
— Почти всички магове обитават Топлия бряг. Разделени са на кланове или ордени. Всеки клан е преуспял в един от видовете вълшебство. Орденът на Водата е един от четирите Стихийни клана. Нему са подвластни водите.
— Е, хубаво де, дъжд ще предизвикат — поде Виктор, опитвайки да притъпи тревогата си, но се запъна. От острия поглед на Рада и от внезапния като кинжален удар спомен за лицето на Тиел, обсипано с кървави лунички… причинени от дъждовни капки.
Преходът!
Осмината, които се мъчеха да им попречат!
— Аха, опомни се! — зарадва се девойката. — Виктор, те търсят теб! След малко ще научат, че наистина си отсядал в хотела. Или Рижльото ще се разприказва, или слугите ще се раздърдорят — колко му е да ги изплашат. А после не им трябва много акъл, за да се сетят да се отбият до гарата.
— Може пък да успея да ги…
— На твое място не бих разчитала на това!
— Рада… какво да правя?
— Не знам… — девойката отведнъж посърна. — Бягай. Само това. Чакай влака, само в него ти е надеждата. Влезеш ли във вагона, минаваш под закрилата на джуджетата. Водните няма да се карат със Стопаните на Пътя… така ми се струва.
— Ами тогава… да се споразумея с тях? Какво искат…
Рада мрачно и горчиво се усмихна.
— В очите им има смърт. Те са убийци, лечителю. Приличат ми на Наказващи.
— Наказващи?
— Така се наричат магове-убийци, които кланът е възпитал само за една цел — да наказват човешки, елфически или джуджешки големци, дето не признават върховната власт на Ордените. Те проникват през всякакви стени. Намират те на край света. И убиват. Нашето градче плаща данък на граф Сотников, а той — на Земния клан. Така че формално Водата няма какво да търси на чужда територия… но това са дреболии. Още повече, че Земята и Водата са съюзници.