Изобилието информация причиняваше мигрена. А Рада не мирясваше:
— Ти и от един магьосник не би се изплъзнал. А тук са осем.
— Имам петима пазачи — каза Виктор, озъртайки се към разбойниците.
— Какво? Тези ли? Ще драснат като зайци, веднага щом им кажеш, че Водните са тук!
Виктор стисна зъби. Изправи се и махна с ръка на Пределника, който угрижено наблюдаваше беседата отдалеч.
Разбойникът хукна към Виктор като бездомно куче, което, въпреки че е яло бой, още не е загубило доверието си в хората.
— Преследват ме — през предисловия заяви Виктор. — Врагове, които искат да ме погубят.
Очите на Пределника пламнаха, а ръката му сграбчи дръжката на оръжието.
— Иде реч за магове от клана на Водата! — раздразнено вметна Рада.
Пределникът изръмжа към девойката и умоляващо погледна Виктор:
— Владетелю, нали не ще ми откажеш честта да ги убия?
— Ти чу ли? — почти кресна Рада, но гласът й бе станал колеблив. — Орденът на водата!
Разбойникът я стрелна с презрителни очи и върна пълен с нямо обожание поглед към човека, който едва предишната нощ му бе пощадил живота:
— Владетелю! Заповядай ми да ги довърша!
— Не се ли страхуваш? — уточни Виктор.
— Мразя ги!
Рада, приседнала от изумление, рипна от пейката:
— Стига!… Лечителю, симпатичен си ми. Трябваше да те предупредя. И без това се отбих на пазара за подправки… но — стига толкоз! Нямам желание да остана тук и да гледам какво ще стане.
— А аз предполагах, че ще помогнеш — Виктор измери с очи стегнатата фигурка на девойката, задържа поглед върху меча й.
— Не ме разсмивай, лечителю! — тръсна коси красавицата. — Нямам такова намерение! Татко цялата си младост попиля да воюва с магьосниците ту заради един, ту заради друг глупчо. Аз съм момиче! Не съм откачена валкирия! Имам най-добрия ресторант по целия Път! И ще сека глави само ако притежателите им тръгнат да ми обират заведението!
Виктор внимателно взе ръката й:
— Права си. Ти си умно момиче, Рада. Благодаря ти, че ме предупреди.
Наведе се и предпазливо я целуна по устните. След миг девойката се усети и отскочи. Изгледа го подозрително:
— Подиграваш ли ми се… Виктор?
— Не. Наистина ти благодаря. И наистина предпочитам да си вървиш. Това не те засяга. По-добре пази ресторанта. Аз ще се отбия някой път… на връщане.
— За теб вече няма връщане… — с тъга изрече девойката. Сви рамене, обърна се и с широки мъжки крачки тръгна към изхода за площада.
— Много добър боец — прошепна Пределникът подире й. — Владетелю, ако я помолите, тя ще остане…
— Не — отсече Виктор.
— Да бъде волята Ви, господарю.
— Пределник, в страноприемницата се намират осем души бойци-вълшебници. Всеки момент ще тръгнат насам.
Разбойникът не изглеждаше особено стреснат:
— Ще ги посрещнем, Владетелю.
— Ти не се ли боиш от Водната магия?
— Ние не се боим от Стихийните — Пределникът бръкна в пазвата си и измъкна малко камъче на верижка. — Защитен амулет… Владетелю, вземете го!
— Защо?
Неочаквано разбойникът се засмя:
— Владетелю… простете глупостта ми. Ама разбира се! Позволете ми сега, господарю, да кажа на момчетата…
— Върви.
И наблюдавайки как Пределникът провежда военен съвет, като строго наставляваше по-големите си синове, а по-малките по-скоро ободряваше, Виктор се вслуша в усещанията си. Като че ли беше редно да е уплашен?
Или в него още е живо чувството от снощния сън? Непоклатимата вяра в несъкрушимостта на плътта си и в слабостта на всеки дръзнал да му застане на пътя?
Опасна заблуда. Само насън сме неуязвими — всички.
И той облече черната куртка — сякаш потвърждаваше готовността си да приеме помощ. Пристъпи към гишето. Жената отвътре го гледаше така като че ли е изпълнила всичките си служебни задължения, а сега я карат да върши нещо извънредно.
— Какво има?
— Тук има ли служба за безопасност?
— Каквооо…?
Да, не биваше да надценява приликата на световете…
— Кой пази гарата? Стража?
— На кой ще му хрумне да се кара със Стопаните на Пътя?
— Например на Наказващите от ордена на Водата.
Очите на жената се изпълниха със страх.
— Че какво им е притрябвало от нас… — несигурно замърмори тя.