Ала младежите останаха на място. Бяха решили да изпълнят налудничавия си дълг докрай? Да загинат на перона, прикривайки го, докато влакът потегли? Или все пак се надяваха да е оцелял баща им, брат им…
— Колко време е престоят? — запита Виктор кондуктора.
— Около три минути — без желание съобщи джуджето. Стараеше се да звучи хладно, но любезно. Изглежда, железничарите се чувстваха по някакъв начин задължени да бъдат учтиви с пътниците въпреки всичко и на всяка цена. — Локомотивът ще изсвири преди да тръгне. Двоен сигнал.
Виктор постави крак на стъпенката, но не понечи да се качи. Стоеше и чакаше заедно с децата на разбойника. Стюардът с неодобрение разглеждаше калните им обувки.
Чакаха.
Не бе напразно.
Донесе се шум, мярна се сянка в мъглата. Момчетата се наежиха. Проклинайки наум целия свят, Виктор скочи обратно на перона и стисна дръжката на меча в бойна, както си я представяше, стойка.
От бялата мътилка изникна Пределникът. Вече нямаше нито топуз, нито меч, дори ножът от пояса му беше изчезнал. Половината му лице бе обезобразено от грамаден мораво-син оток, сякаш го бяха халосали с дебела дъска. От разбитите устни течеше кръв, а когато разбойникът направи опит да се ухили, се оказа, че му липсват и зъби.
— Ти уби чудовището? — възкликна Виктор. Последните му съмнения в бойните качества на Пределника стремително чезнеха.
— Не, Владетелю — поклати глава бандитът. Фъфлеше, но се стараеше да говори отчетливо. — Не е по силите ми, Владетелю…
— Татко… — обади се с половин глас най-големият му син.
Пределникът премести очи към сина си:
— Крес изпълни своя дълг — рече твърдо и пое от момъка резервен меч.
— Аз… съжалявам… — прошепна Виктор.
— Благодаря, Владетелю.
Джуджето с тревожно любопитство се взираше в тях от площадката на вагона.
Мъглата шаваше като тежка завеса. Някъде отпред, при локомотива, се чуваше шум — или товареха въглища, или доливаха вода в котела. Вода…
— Как се казвате? — отсечено запита Виктор синовете на разбойника.
Най-големият момък отвърна първи:
— Андрей.
— Ярослав.
Странно звучаха тези обикновени славянски имена, типични за цяла Русия, в този объркан, неразбираем свят…
Пределникът поклати глава и без страх надникна в очите на Виктор:
— Не запомняй имената ни, Владетелю. Не се привързвай към нас. Ние всички ще умрем.
— За… защо?
Разбойникът избърса кръвта от лицето си:
— Така е било предречено. Преди стотици години. Ти знаеш това, Владетелю.
Виктор сведе поглед.
— Не. Не знам.
— Ще узнаеш. Ще си спомниш — отвърна Пределникът с непоколебима вяра. — Владетелю…
Изведнъж той протегна ръка и докосна рамото на Виктор. Плахо, почти срамежливо и благоговейно, както някой кръстоносец би докоснал свещения Граал.
— Стражите на Сивия предел помнят дълга си. Ако имаше време, щяха да дойдат цели армии, хиляди мечове. Ала време няма — и ние ще свършим, каквото има за вършене…
— Татко! — беше Андрей, който първи забеляза врага.
Все пак ги настигнаха!
Пет силуета се появиха от мъглата, вървяха в полукръг и притискаха жертвите си към влака. Зад гърбовете им мержелееше безформеното жвакащо чудовище.
Погледът на Виктор пробяга по редицата палачи. И спря върху един, чиито рамене покриваше късо светлосиньо наметало. Не изглеждаше млад, нито стар, а сякаш нямаше възраст.
— Хотор, маг на Водата… — отсече Виктор. Отново го връхлиташе познатото усещане за сплетени ярост и сила, устните сами оформяха остри, като от ковано желязо слова, а по лицата на враговете избуяваше страх. — Отново ми пресичаш пътя, Хотор! Аз измислих за теб подходяща смърт. Ще изпия силите ти и ще те запратя да мреш в безводна пустиня…
— Убийте го! — кресна Хотор.
През рехавата редица Наказващи пристъпи водният великан, в миг придобил предишната си форма. Стремително се надвеси над Виктор, а разбойниците не успяха да предприемат нищо. Прозрачните лапи удариха главната жертва в стремеж да я побият в перона…
Осезаем удар не последва. Ръчищата на чудовището, допреди миг изглеждали твърди, се превърнаха в течаща вода, която шурна върху Виктор. Сякаш го поляха от кофа. Не — от десетина кофи наведнъж! Великанът нададе вой, печален и жален, а прозрачното тяло се разтърси от конвулсии в светкавична агония, която го превърна в капки и потоци, в разширяваща се локва.
Куртката не го отърва, Виктор за секунда подгизна от главата до петите. Замаяно свали меча. Студеният душ помете, изби от съзнанието му усещането за тази тайна негова сила, отново беше самият себе си — объркан и наплашен пришълец от чужд свят.