Ала Водните надали проумяха настъпилата промяна. Заотстъпваха стреснато, но Хотор ревна отново:
— Убийте го! Напред! С мечове…
Сирената на локомотива заглуши думите му. След още няколко мига колебание, Водните тръгнаха в атака.
— Влакът потегля! — провикна се джуджето-стюард, отмествайки се от вратата.
Виктор не се двоумеше. Да разчита, че отново ще го споходи вдъхновението да върти меч, както никога не го е правил преди днешния ден, не си струваше. Със замах вкара оръжието в ножницата — поне това му се удаде — и стремително се извърна, като сграбчи най-малкия си защитник. Сетне метна вече готовото да се втурне в схватката момче във вагона, право в ръцете на джуджето.
Кондукторът чак приклекна от изненада, изтърси нещо на непознат език, но не изхвърли хлапака обратно. Напротив, избута го навътре в коридора и протегна на Виктор ръка.
Дланта на железничаря сякаш бе издялана от камък. Виктор се озова във вагона. Зад гърба му Пределникът и Андрей отстъпваха под натиска на петимата си противници.
Влакът друсна и потегли. Засега бавно, но постепенно ускоряваше.
— Татко, ти си по-важен! — завика синът на разбойника, отчаяно отбивайки ударите. — Татко, бягай! — за първи път в гласа на момъка се появи страх. И въпреки това повтори призива си: — Татко!…
В сърцето си Виктор бе сигурен… надяваше се, че Пределникът няма да обърне внимание на това. Би било прекалено — да изостави детето си заради някакъв пришълец. Но Пределникът отрази поредния удар и се втурна подир влака. Вкопчи се в стълбичката и Виктор, преодолявайки кипналата в него безсмислена злоба, му помогна да се качи на площадката.
Андрей закрещя и се хвърли срещу Водните. И толкова храбра бе безнадеждната му атака, че магьосниците за миг отстъпиха. Мечовете щръкнаха да посрещнат младежа, приеха тялото му на остриетата си, но Андрей продължаваше да напира. Яростта му вече не бе човешка, а животинска. Така набучил се на маждрак мечок продължава да настъпва и да настъпва, в стремеж да докопа ловеца… С последни сили младият страж на Пределите стовари оръжието си върху челото на един от враговете си, разцепи главата му — и издъхна, падайки пред нозете им.
Пределникът само простена, тихо и през зъби, провесил се през вратата, извил глава през рамо назад, като гледаше как умира синът му. Сетне хлътна навътре в площадката. Направи крачка, олюля се и бавно се отпусна на колене.
От гърба му стърчеше дръжка на кинжал.
Господи, кога, кога са успели?!
Виктор се наведе над Пределника, опитвайки се да определи дължината на острието и кои органи са засегнати. Разбойникът захърка, плюейки върху металния под кървава пяна.
Десния бял дроб е пробит. Нямаше спасение. Никакво.
А джуджето отстрани Виктор с лакът и застана пред отворената врата, като небрежно прекрачи ранения. Тъкмо навреме — по перона, редом с ускоряващата композиция, тичаха останалите четирима убийци.
Съскащият вик на Хотор се впи като нож в ушите:
— Стори път!
— Вашият билет? — невъзмутимо отвърна кондукторът.
— Изрод пещерен! — нададе вой Водният. — Как смееш!
— Никой не пътува безплатно.
— Ще ви измъкнем от заешките ви дупки! Ще ви издавим като лалугери! Ще съжалявате…
Джуджето само сви рамене и трясна вратата. Влакът се клатеше, скоростта нарастваше, локомотивът отново бе надул свирката.
Ярослав, който едва сега се надигаше, припълзя до баща си. Надникна в лицето му и тихичко, съвсем по детски захленчи.
— Мълчи… не опозорявай името на Стражите… — с усилие промълви разбойникът. Извърна гаснещи очи към Виктор. — Ние направихме каквото… можахме…
— Знам — отвърна той.
— Доволен ли си от нас… Владетелю?
Доволен? Че за четвърт час заради него — заради него! — загинаха трима млади мъже, момчета, а сега умира и този злощастник? Да е доволен?!
— Аз… ти благодаря.
— Владетелю… вземи… — ръката на Пределника мудно пропълзя в пазвата, стисна нещо там… и замря. Завинаги.
Виктор с мъка разтвори пръстите на мъртвия разбойник и взе онова, което клетникът се стремеше да извади и да му даде.
Портрет. Миниатюра върху овал от керамика. Медальон. Върху подобни предмети очакваш да видиш профили на римски цезари или разкрасели от четката на художник женски личица.
На този портрет бе изобразено лицето на Виктор.
Лилава мараня, а на този фон — собственото му лице. Малко по-твърдо, по-жестоко… впрочем, всяко лице може да стане сурово. Виждаше се яката на дрехата — черна закопчана догоре риза. Под лика — нито подпис, нито нищо. Сякаш снимка, пренесена върху надгробен камък.
Само че този медальон беше на много и много години. Може би — столетия. Векове.