Момчето мълком хлипаше редом. Погледна бегло медальона, сякаш беше го виждало неведнъж.
— Какво ще правим с тялото? — глухо запита джуджето. — Беше храбър боец… Ако желаете, на следващата спирка ще наредя на работниците на Пътя да го погребат.
Виктор погледна към момчето — то не реагира.
— Слави — промълви той, някак езикът му не се обърна да го нарече с пълното му, възрастно име, — кажи как да погребат баща ти?
— Нека… нека отгоре напишат: „Стражът на Сивия предел“ — Ярослав издуха носа си. Сълзите му стремително изсъхваха. — Няма нужда от нищо друго, Владетелю.
— Ще слезеш на същата спирка. Ще проследиш погребението да стане както му е редът. Ще ти дам пари за връщане у дома.
— Владетелю!
— Не спори! — кресна Виктор. Само това му липсваше, да му тежи на съвестта и животът на едно хлапе. И без друго вече списъкът не бе малък!
Ярослав вдигна лице и срещна погледа му:
— На Владетеля се служи, а не се слугува!
— Разбира се. И ти ще служиш. Ще се върнеш и ще предадеш на Рада, стопанката на ресторанта, писмо от мен. Край, разговорът е приключен!
Виктор се изправи и мушна медальона в джоба си. Джуджето замислено го наблюдаваше. Виктор вирна брадичка и попита:
— Къде е моето купе?
ГЛАВА ОСМА
Над исполинския скален Зъб настана гробна тишина.
Ритор плавно раздвижи лявата си ръка, сякаш отмяташе невидима завеса пред себе си. Ласкавите струи на вятъра докоснаха слепоочията му, и потекоха, играейки по бузите. Странно създание разгръщаше криле в небесата над главите на седмината вълшебници — нито птица, нито пеперуда, нито водно конче, а все едно всичко наведнъж. Белезникави нишки изплитаха силует, който сякаш беше прегърнал цялата земя от Топлия бряг до неизследваната Северна пустош. Бримка по бримка, възел по възел — и така до безкрай…
Тежко се тъче Дантелата на заклинанието, особено преди да е настъпил часът на пълната Сила…
Ритор задаваше тона и темпото. Като най-старши бе задължен да усеща всички и да знае в кой момент да забавя, за да облекчи бремето на Гай и брат му и кога да добавя от Силата… Ако сгрешеше, Вятърът би го разпилял на прах.
Старците работеха виртуозно. Те умееха много, невероятно много, ала възрастта вземаше своя данък и от тях. Вече не бяха за схватки с младите магове на Торн, но тук, на върха на Зъба, те вършеха делото си — и никой не би могъл да ги надмине.
Трябваше да намерят Дракона. И — ако имат късмет! — неговия Убиец. Торн със сигурност не блъфираше — значи Убиецът вече бе тук. Колкото до Дракона… кой знае. Ритор не смееше докрай да се осланя на чувствата си. Идването на Владетеля не бе тържествен парад, още повече, след като Крилатият не е изминал веригата необходими посвещения. И за да открие със сигурност появилия се вековен господар на Средния свят, Ритор се нуждаеше от магия.
Гай протягаше ръцете на волята си и Белите криле в небето бяха следи от усилията му заедно с вятъра — здраво повит, виещ и яростен в тънката невидима фуния, свирепо стремящ се към свобода. От него Гай предеше безкрайната жива нишка, а Сандра и Соли я сплитаха в сложен орнамент сред небето. Малцина биха разпознали в още хаотичната линия на Дантелата, линиите на великите Руни, донесени от изгнаници иззад Горещото море…
Дланта на Асмунд беше мокра от пот. Момъкът се стараеше свръх силите си да изпълни поставената задача. През него минаваше Силата и нему бе отредено да поеме целия чудовищен откат, съпротивата и гнева от страна на сънливите грамади Въздух, пробудени от топлата им дрямка и безжалостно хвърлени в неистов кръговрат над скалата. Момчето държеше. Всяка извивка в Дантелата на Крилете му костваше мъчителни спазми в дишането. Сякаш гигантска помпа се опитваше да изсмуче белите му дробове, ребрата му пукаха и се огъваха. Но Асмунд стоеше и никоя болка на света не беше в състояние да заглуши възторга му — та той, ученикът, вече стоеше в един кръг с най-великите магове на клана, и неговата воля заедно с техните твореше над Зъба титанични вълшебни Криле…
Болетус се изкашля за предупреждение. Крилете на вятъра, реещи се над скалата, с цялата отпусната им от маговете на стихийния орден мощ дърпаха към себе си милиарди струи въздух от всички предели на грамадната страна. Потоците се ускоряваха над безкрайната, леко хълмиста равнина, простряла се на стотици километри на север от Горещото море. Побеснели, те летяха право срещу Зъба. Над маговете нарастваше страховит гневен рев. Вятърът не обичаше да му се задават въпроси, той не се покоряваше на никой, сведения от него можеха да бъдат само изтръгнати — и горко на онзи, който не издържи цената!