Ритор видя, че Гай пребледнява. Видя как се олюля и брат му.
„Асмунд, момче, извинявай. Сега ще те заболи. Много. Това е подло, разбира се, но ти си нашият жив щит, няма какво да се прави… Годините на младостта и издръжливостта отлитат, Асмунд. Аз, Ритор, ги попилях, преследвайки последния Дракон… а сега разбирам, че това е било напразно…“
Гърч разтърси момчето. Ръцете му затрепериха, дланта му всеки миг щеше да се отскубне от пръстите на Ритор. Момъкът прехапа устни, очите му се обърнаха нагоре, блесна бялото им…
— Сандра! — рязко заповяда предводителят на Въздушните.
Но вълшебницата сама знаеше какво да прави. Без да разкъсва кръга, тя пристъпи напред и с гъвкавина на девойка се приведе към момчето. Притисна глава към покритото с пот чело на Асмунд. Намръщи се от споделената болка и разхлаби менгемето на страданието, мачкащо момъка.
Асмунд се изправи, очите му се избистриха.
— Дръж се, момче — през зъби рече Ритор. Вълната от болка, силно ослабена, достигна и до него. — Дръж се. Ако не си ти, на нашите дядовци лошо им се пише…
„Добре че Рой и Гай не ме чуват…“
А Крилете през това време се уголемяваха все повече и повече. Сякаш бяха засенчили небето. Синевата изчезна под черните облаци, запълнили простора от зенита до хоризонта. Денят помръкна — само щрихите на Крилете белееха като върху черно кадифе.
Ритор се съсредоточи. Започваше най-важното. Пронизващите въздуха потоци носеха вести за всичко, случило се по света. Трябваше само да налучка верния начин да ги попита. Ритор умееше да задава такива въпроси.
Новаци от Опакото. Пришълци от Света на Природените… Новаци… новаци… новаци… нови хора сред тукашните обитатели. Непознати лица в Средния свят. Крилете на Вятъра помпаха през себе си океани от „информация“, както биха се изказали пришълците от Опаката страна. Ритор бе решен да не спира, докато не получи отговор — дори да изтощи до смърт останалите магове.
Своите другари. Своите събратя.
Ако Убиецът е тук, Въздухът ще го знае. В аурата на неканения гостенин още не личеше алената ивица кипнала кръв, но тя вече съществуваше. Древният гняв на Четирите стихии вече бе докоснал избрания от съдбата човек, вече беше започнал го променя — макар че вероятно процесът бе незабележим за самия Убиец. Дребничките частици вятър биха запомнили начеващата промяна. Със сигурност биха запомнили яростния гняв и жаждата за убийства, способността на новака да подчинява околните и да върви право към заветната цел, без да се съобразява с пречки и препятствия. Обикновено човекът, комуто беше отредено да стане Убиец, не притежаваше такива качества. Ритор знаеше това от личен опит. Твърде дълъг бе пътят от скромното и срамежливо момче, от книжния червей и девственик до днешния Ритор — най-добрия Въздушен вълшебник… засега. Засега, защото талантът на Асмунд още не бе разцъфнал.
Воят на вятъра над кинжалния връх на Зъба ставаше нетърпим. Великите криле се стремяха да се освободят от оковите на заклинанието. Страстно жадуваха да се откъснат от приютяващата безчетна сган земя, да замахнат с цялата си мощ и с един страшен удар да превърнат омразната твърд в океан от прах, който сетне да подхванат и да запратят в най-далечните морета! Да изтрият от света жалката шепа дръзки същества, осмелили се да им задават някакви нищожни въпроси!
…Ала докрай обтегнатата юзда на магията ги държеше здраво. Часът на Силата беше настъпил.
Дантелените орнаменти по Крилете изведнъж взеха да гаснат. Руните трептяха, променяйки очертанията си. Сандра и Соли зяпнаха към небето. Не помнеха някога да се е случвало подобно нещо.
Но Рой беше виждал такова зрелище. Както и Ритор. Двамата добре знаеха, какво ще последва.
Крилете бяха намерили търсеното. Но при това се бяха натъкнали на почти непреодолима съпротива. Стегнатите ревящи вихрушки започваха да се разгръщат. Още няколко минути — и слабеещите окови на заклинанието ще пуснат всички ядосани вихри на воля. И горко на всеки, когото срещнат по пътя си!
— Отваряй шлюзовете, Сандра! — кресна Ритор.
Вече се налагаше не да пазят себе си, а да отбият потоците вятър от градчето на клана. Ритор бе подготвен за това, имаше предвиден път, по който като по улей да насочат урагана в безжизнената степ.
— Отварям! — извика вълшебницата, мъчейки се да надвие воя на стихията. Лицето й бе станало мораво от напрежение.
Асмунд отново застена. Момъкът беше разранил устните си, от носа му също течеше кръв, но се държеше. Юнак!
Никога преди Ритор не беше срещал такава съпротива. Маговете на ордена бяха хвърлили в заклинанието всички мислими и немислими усилия, Крилете се разпростираха от хоризонт до хоризонт… и нищо. Никакъв резултат! Всъщност, резултат имаше — очевидно бяха срещнали нещо толкова силно, че…