— Ето го! — закрещя внезапно Гай.
Ала Ритор вече сам виждаше всичко.
Позна градчето веднага. Далечния север, досами Сивия предел. Май беше територия на Земния клан. Прашна гаричка. Покрай дървения перон се проточваше дългото туловище на влак, нарисуван във варварски цветове. Ритор почувства страха на пътниците, запълнили вагоните. А после съзря и един мъж, на около трийсет, тъмнокос и жилав, дори слаб, облечен в черна куртка. Държеше елфически меч, на пояса се клатушкаше нелепа ножница, комай неподходяща за оръжието.
Мощта на засиления Вятър бе толкова огромна, че Ритор — невероятен късмет — успя да долови дори откъслеци от мислите на човека, който тичаше към влака.
„…Пространството се топи, разтваря се в белота… Само един поглед назад — и страхът сковава разума… През облачната пяна се плъзга крилата сянка. Огромна, Исполинска. Страховита. Смъртоносна. Звезди ли сияят по белоснежните люспи или самите те излъчват светлина? Крилете равномерно налагат разредения въздух, в огромните мъждукащи очи — ярост. Посмял е да предизвика чудовището, дръзнал е… макар че все още е безсилен да се справи с противника. И затова сега го настига властелинът на небето и стопанинът на дълбините, повелителят на земята и господарят на огъня…“
И тогава Ритор изкрещя. Нададе вопъл като играч, който беше заложил на хазарт не само собствения си живот, но и даже съществуването на света:
— Да! Да! Да!
Чувстваше Убиеца. Толкова ярко и отчетливо, както може да бъде усещан само побратим.
В този миг вятърът разкъса заклинанията.
Асмунд глухо изохка и загуби съзнание. Ритор едва успя да удържи залитналия към пропастта момък.
— Надолу! Всички надолу! — кресна Ритор, пренасочи и пое потока страдание в себе си. — Сандра!…
Но нито тя, нито Соли вече можеха да го чуят. Те и не се нуждаеха от съвети. Разперили ръце, се мъчеха да се удържат на върха на Зъба, като заедно с това направляваха всеунищожаващия вихър отвъд реката, в степите, колкото може по-надалеч от града. Незримият пестник на разигралата се стихия удари и двамата в гърдите. Ритор гледаше, безсилен да се намеси. Главата на Сандра се отметна назад, нагоре пръсна димяща кръв. Вълшебницата залитна, конвулсивно размаха ръце, в широко отворените и очи бе замръзнал ужас — и с отчаян, нечовешки писък се срина от скалата. Соли остана прав, с изкривено от напрежение лице, кожата по скулите му се пукаше, докато плътно стискаше клепачи. Въздухът около Ритор сякаш пламна — с такава скорост колегата му сменяше заклинанията си. Невидимият чук вече увисваше над града… а Ритор още стоеше вцепенен, придържайки омекналото тяло на Асмунд. Сандра и Соли трябваше да отворят безопасен път за урагана, Болетус ги подкрепяше… а къде е той, впрочем?!
Площадката бе пуста — нито старците Рой и Гай, нито гърбоносия маг. Само момчето, още в несвяст, Соли и Ритор, който вече едва крепи готовите да експлодират отвътре Криле на вятъра, защото допусне ли това да се случи — никакво вълшебство няма да спаси градчето в подножието на Зъба.
Над главите им ставаше нещо невъобразимо. Изящните орнаменти на Крилете се превръщаха в белезникав хаос, в туморно петно върху тъмното тяло на Въздуха. Ритор виждаше в него обезобразено от нечовешки гняв лице. Вихърът мачкаше и късаше тази бяла мъгла, завъртайки грамаден въртоп над острието на скалата. Ревящ поток се устреми на северозапад, следвайки отворения от Соли канал, но безплътните магически бентове пукаха като дъсчени язове под придошли речни води. Долу, в подножието, цареше тишина — или предвестник на съкрушителна буря… или признак за благополучен завършек на опасната операция.
— Вземай Асмунд и изчезвай! — изкомандва Ритор, но Соли само поклати глава. Предводителят на клана не можеше да проумее как колегата му намира сили да остане прав. Вятърът режеше лицето на магьосника като с бръснач, по слепоочията вече се виждаха оголените кости на черепа. Шлейф от кръв и късчета плът се развяваше зад Соли като наметало… ала вълшебникът въпреки всичко стоеше!
Вятърът достигна и Ритор. Сграбчи го за раменете и непреодолимо го повлече към пропастта. Асмунд се изтърколи върху камъните, изохка и отвори очи.
— Надолу! — заповяда Ритор. Момчето повече нищо не можеше да направи, освен да се отърве. — Възглавница!
Асмунд трескаво и припряно закима. Като че ли бе разбрал.
Ритор го захвърли от скалата като чувал с брашно.