Ивер се замисли.
— Добре. Ето какво ще правим. Осем души — при Торн. Също толкова — при Ритор. И по четири за останалите стихийни. После ще чакаме. Засега.
— Може би — измърка Ота, — си заслужава и аз… да се поразходя? Всички осведомителки имат един главен недостатък — те не владеят стратегическа информация, а значи и не знаят какво точно да търсят…
За кой ли път Лойя мислено се поздрави, че навреме бе забелязала и приближила към себе си Ота.
— Не, скъпа приятелко — ласкаво отвърна, — не. Разходката ще трябва да поема аз.
— Защо ти?
— Тъкмо защото — Лойя Ивер дари своята приятелка и потенциална конкурентка с най-очарователната си усмивка, — само аз владея цялата стратегическа информация.
И с тези думи притвори очи, радостна, че е накарала Ота да се поизмъчи над въпроса какво още е известно на великата й господарка!
ГЛАВА ДЕВЕТА
Влакът ту ускоряваше, ту намаляваше, скърцаха спирачки на острите завои, където коловозът се огъваше в дъга. Виктор дремеше, облегнал глава на меката тапицерия на стената. По едно време чу странно скърцане, отвори очи и забеляза, че Ярослав точи ножа си с малък брус. Под погледа на Виктор хлапето се изчерви, скри точилото и замръзна на седалката с неестествено изправен гръбнак. Боец…
Виктор затвори очи, борейки се с изкушението отново да подхване да разпитва. Със сигурност момчето имаше още много неща да му разкаже…
Но в съзнанието продължаваше да съществува бариера. Отказа се — дали от страх, дали поради отвращение от вероятния резултат от въпросите — нов пристъп на ярки и изтощителни видения.
„Какво съм аз в края на краищата?… По-точно — кой съм аз? Откъде ме връхлитат тези приличащи на спомени халюцинации?“
Не му се беше случвало преди. И сега не можеше да се случва. Просто не можеше!
Не се усети кога се е отпуснал и задрямал. И тутакси се озова на брега, до колене в антрацитено-черната вода. Глухо ръмжеше прибоят.
Ето, пак!
Едва снощи (Господи, нима едва снощи!?) беше убеден, че спи. Но сега не беше. Защото насън може да виждаш багрите неестествено сочни и живи. Може да чуваш и звуци, колкото и странни да са. Но никога не усещаш тялото си. Почти никога. И съвсем не забелязваш, че водата е мокра, че слънцето пече в тила, че камъните под нозете са хлъзгави като от налепи.
— По дяволите — изръмжа Виктор.
Тези сънища нямаха нищо общо с виденията, където той оставаше повече или по-малко зрител. Взираше се в случващото се, без да се учудва и без да осъзнава себе си като Виктор. Всъщност, чудатите халюцинации повече приличаха на нормални сънища, ако се поразсъждава малко по-безпристрастно.
Но сега, уж сънувайки, той продължаваше да помни кой е, как е попаднал в Средния свят. Помнеше Тиел и загиналия Пределник, помнеше хлапето Ярослав, който допреди минута само се занимаваше с кинжала си.
Виктор се наведе и загреба водата в шепи. Разгледа я отблизо. Вода като вода. Прозрачна. Но откъде тогава е този гъст черен цвят на морето, все едно е пълно с туш за рапидограф?
Шляпна вълна, за миг го измокри до кръста, като с това прекъсна по-нататъшните експерименти. Виктор побърза да излезе на плажа. В далечината се виждаха същите онези причудливи планини, а пред тях — същата къща, в която бе влизал предишния път. Вече не вонеше на кисело, от комина не се издигаше пушек, въздухът бе чист.
— Какво става, роднини и приятели, що за щуротия… — промърмори Виктор и се провикна към постройката: — Ей, стопанино! Хареса ми да ти идвам на гости, ела да ме посрещнеш!
Но в дупката, заместваща врата, никой не се появи. Нямаше ги отблясъците на огъня, както миналия път. Виктор заподскача на брега, напразно мъчейки се да излее водата от обувките си. Накрая се наложи да седне върху гладкия чакъл и да се събуе.
„Не, не е правилно така. Пак прекалено реално, за да бъде съновидение. Нима насън е възможно да усетиш тежестта на шепа влажен пясък, да разгледаш отделните песъчинки? Да почувстваш всеки настъпен камък, да различиш всяка заврънтулка на лилавите клони на отдалечените дървета?“
Стига бе — сън ли е това!
Осъзна, че изпитва страх. Засега лека уплаха. Като студена бучка в сърцето. Намираше се в друг свят, нали? Да не би законите в него да са толкова различни, че е допустимо да приеме материалността на тукашните сънища?…
А, не! Не биваше да се поддава на тази мисъл. Та дори и заради факта, че след предишното съновидение не намери по тялото си нито драскотини, нито синини, нито охлузвания. А такива трябваше да има за спомен от нелепата юмручна среща с якия нисък урод. С лакомника.