Е, даже дядо Фройд веднъж е казал: „Случват се и просто сънища, мойто момче. Обикновени сънища“. Ами нека се доверим на стареца. А ако подсъзнанието все пак подхвърля гатанки, те са за разгадаване.
Виктор без желание обу влажните чорапи и нахлузи обувките. Би било добре да се разходи бос, но нямаше желание да си нареже стъпалата по ливадата с острица. Изправи се и тръгна към „лабораторията“, мачкайки високата трева. И изведнъж спря поразен.
От брега към постройката, малко по-встрани, се точеше пътека. Прясно газена и прекършена острица. Правилно. Така трябваше да е. Миналия път той самият мина оттам.
Това не беше сън. Не беше и действителност. Виктор оставяше следи в този свят, а светът от своя страна не го белязваше никак.
Неволно ускори крачка и сви към старата си диря, затича се. Ненадейно му хрумна, че сигурно не му е отпуснато много време. А можеше (и трябваше!) да разбере нещо важно.
Спря пред прага и за сетен път опита да извика дебелака-алхимик:
— Стопанино!
Тишина. Зад гърба шумяха вълните — и това бе всичко.
— Ами… не ми се сърди тогава — рече Виктор и влезе в къщата. И отново зрението му мигновено се адаптира към сумрака.
Рухналата лавица както и преди продължаваше да е на пода, а по останалите като че ли липсваха някои от неразбираемите предмети. Но най биеше на очи угасналата пещ и отсъствието на големия казан. Значи, кашата е била сготвена… каша от миниатюрен Фреди Крюгер.
Виктор срамежливо се озърна — неудобно все пак — и открехна капака на сандъка. Предпазливо надникна — ами ако вътре има още някакви дребни гадорийки?
Сандъкът бе празен. На дъното имаше дебел слой прах, по ъглите — паяжинки. Това вече е интересно. Как дебелакът одеве се беше изхитрил да измъкне от тук живо човече?
Изведнъж си даде сметка, че се радва на това несъответствие. Защото инак излизаше, че сънят е по-ярък и по-последователен от реалния живот — възнеприятен извод.
Някой се изкашля. Виктор се обърна.
Червендалестата физиономия на дебелака запълваше дупката на вратата в комплект с необятното му шкембе, в което стопанинът бършеше ръцете си. Оглеждаше гостенина си смутено и леко лукаво като несполучливо пошегувал се приятел. Усмивчицата бе кривичка и неумела, но като че ли дружелюбна.
— А там няма нищо, нали тъй, драги ми господине? — заяви дебелакът. — Виж ти какви работи… А то свърши.
— Кое — свърши?
— Ами каквото имаше, всичко свърши — достъпно обясни стопанинът. Пристъпи вътре, закачайки с рамо стената. С въздишка огледа помещението: — Да, чудно хубаво беше…
— Къде е казанът? — грубо запита Виктор.
— Казанът? А… доизкипя! Свари се нашата чорбица, да. На вашите услуги, господине, с вашата неоценима помощ… само и само да ви допадне, ваша милост…
Той подигравателно взе да се кланя, прегъвайки се на гънки като парцален палячо. Видът на този малък хълм месо и сланина, който се лигави като дърт алкохолик, предизвика у Виктор единствено погнуса. Той отрони безразлично:
— За мен значи си се стараел, казваш…
Взе от близката лавица парче смачкана ламарина. Изглеждаше странно — някога трябва да е било нещо цилиндрично, май тънкостенна тръба със стърчащи плоскости. От предмета се сипеше ситно натрошено стъкло.
— Ами това защо не си го употребил? А?
Ревизорския тон на Виктор оказа неочаквано въздействие върху дебелака. Безформеният стопанин на къщата суетливо притича, дори фамилиарно прегърна Виктор за раменете и се взря в предмета…
— А това ли? — намръщи се с пренебрежение. — Че колко може да си играем с тези? Поне две дузини хвърлихме от онези… — Той завъртя горното си джоланче над главата, — и от другите… — Изобрази „другите“, като разпери ръце встрани и направи няколко крачки. — Не, помисли само! Хвърляш ги, хвърляш ги… пък те все падат…
Внезапно, в пристъп на озарение, Виктор осъзна какво държи в ръцете си.
Беше самолет. Идеален малък макет на самолет, май „Боинг“ или друг западен модел. Смачкани криле, разкъсан фюзелаж, късчета плат — кресла? — стъклен прах от илюминаторите.
Или… това не е макет?
Очарован, той докосна с пръст по останките на лайнера. Намръщи се, когато се одраска по ръбовете на пробойните.
— Вътре и народец нямаше кой знае колко много — пренебрежително отбеляза дебелакът. Измъкна от изведнъж изтръпналите ръце на Виктор макетчето и го запрати в ъгъла. — Зарежи, голяма работа! Всичко което трябваше, се употреби. Не се съмнявай — за теб ще стигне!
И избухна в смях, сякаш бе казал някакъв шедьовър на остроумието. Но Виктор не му обърна внимание. Трескаво оглеждаше полупразните рафтове, отчаяно мъчейки се да проумее какво вижда.