Почти четирийсет чифта очи гледаха към Ритор. Магът се изправи:
— Братя. Преди всичко — чест и слава на почитаемите Рой и Гай, чест и слава на почитаемия Едулюс. Те дадоха всичко възможно от себе си, та делото ни да се увенчае с успех…
Ритор не обичаше много подобни церемонии, на тях красноречието му увяхваше, но така бе редно и той продължи с традиционните фрази докрай. И почти без пауза след това заяви:
— Изпълнихме замисленото наполовина… по-големия дял от работата е свършен. Навярно дори две трети. Намерихме Убиеца.
Къса сдържана въздишка прошумоля в залата. Напрегнати лица, липсваше усещането, че хората спотайват радостта от чутата новина. Ритор искаше да вярва, че кланът няма да го разочарова. Продължи:
— Убиецът се появи там, където се очакваше — в далечния север, край Сивите предели. Отсега нататък ние ще го преследваме като сянка. Важно е да го настигнем… преди да е преминал Посвещението. Трябва да изпреварим Водния клан, за да не успее Торн да го вземе под закрилата си. Ако това се случи — войната е неизбежна. А в момента, уви, не сме в пълните си сили за мащабен конфликт.
Съветът отново се раздвижи с тих ропот. Тук всички разбираха какво означава война с клана на Водата.
— Не бива да оставяме нашия орден без защита, затова не мога да взема в преследването много хора. Сандра, Асмунд… другите ще са нужни тук.
— Вие няма да се справите само тримата — с дрезгав глас се обади Жеймо, началникът на Възпитателите, — даже и Убиецът да не е овладял силата си. Вземи още двама бойци, Ритор.
— Прав си — кимна магът. — Кои са ти най-добрите?
— Кевин и Ерик — незабавно отвърна старият воин и съветът одобрително зашумя.
— И аз ще дойда — тихо, но така че да го чуят всички, промълви Кан. — Заклинанията не са всесилни, Ритор.
Вълшебникът се вгледа в очите на брат си. След смъртта на Таниел двамата така и не сколасаха да поговорят. И тялото на злощастния племенник на Ритор беше останало под стените на замъка Бхче… вероятно вече осквернено от чародеите на Водния клан…
Очите на Кан бяха черни и непроницаеми. Прекалено черни и твърде непроницаеми. И против волята си Ритор отвърна:
— Добре, Кан. Така да бъде. Вземи си един помощник, който да умее повече неща от бъркане на отвари. Тръгваме незабавно. След два часа ще мине „Колесницата на Вятъра“.
Гарата на Въздушния град бе много разкошна. Сградата от бял мрамор костваше на джуджетата доста средства, вероятно цяло състояние, но те не можеха да не уважат ордена. Специални помпи поддържаха великолепни фонтани на площада пред гарата, въпреки настъпващата есен зелени ливадки радваха окото с девствената си недокоснатост. Колоните и покривът оприличаваха сградата с гръцкия Партенон, стига, разбира се, Болетус да не преувеличаваше.
Наоколо имаше доста народ. Повечето, естествено, бяха хора от близките села и чифлици, но присъстваха и доста джуджета — рудниците им в Старите планини още не бяха изтощени, както мнозинството други мини край самия Топъл бряг.
Когато Ритор и свитата му се появиха пред гарата, тълпите взеха полека-лека да оредяват. Търговки, мотаещи се елфи, угрижени джуджета, хора — всички без видима припряност, но доста живо напускаха площада, водени от мъдрото житейско правило, че никога не си струва да попадаш на пътя на вълшебници от Стихиен клан. Още по-малко да се изпречиш на Ритор, когото мнозина познаваха.
Ритор не се озърна настрани, прекоси опустяващия площад и влезе в чакалнята. Разбира се, не в общата. Над вратата й имаше недвусмислена табелка, сочеща, че помещението е „Само за магове и съпровождащите ги лица“.
Не само фасадата, но и вътрешното обзавеждане говореше колко трудолюбиво и сериозно са се стараели джуджетата. Ритор не знаеше какво са имитирали, но разкошът в специалната зала беше направо предизвикателен: пухкави килими — магът силно подозираше, че са постлани току-що, — удивителни цветя в резбовани дървени сандъчета, кристал, позлата, скъпо червено дърво… Всичко бе поддържано в безукорен ред.
Ала билети трябваше да купуват дори вълшебниците. Даже от Стихийните ордени.
Над гишето висеше табела от черно дърво, върху която със златни букви пишеше: „За деца и магове — намаление“.
— Значи на мен ми се полага двойно намаление! — зарадва се Асмунд. — Още не съм навършил шестнайсет…