Те изникнаха иззад тополите, по двама от двете страни на сградата, бързи и безшумни. И като гърмящ водопад в съзнанието на Виктор нахлу сдържаната досега злоба и желание за отмъщение. Противникът бе понесъл загуби, бяха останали само четирима — четирима Наказващи от клана на Водата начело с мага Хотор. Идваха да убиват. И нямаше значение как са успели да настигнат влака — вероятно вълшебниците имаха в този свят своите секретни преки пътеки.
— Бягай! — закрещя Виктор към вдървения гръб на момчето.
— Сега ли ще благоволите да слезете? — подкупващо любезно се обади зад него стюардът.
Виктор не отговори. Вече се виждаше как се втурва в купето за меча, кракът му се откъсна от железния под… и внезапно разбра — оръжието нямаше да му помогне. Бе безполезно. Нуждаеше се от нещо друго… нещо отвътре.
— Спрете! — извиси глас към враговете си, преди да е съобразил какво да предприеме. — Оставете на мира верния ми слуга!
Момчето даже не бе помислило да бяга. То меко приклекна, оголи ножа и се озъби като вълче. Знаеше, че е обречено, но това нямаше значение — Владетелят трябваше да оцелее.
Касапите продължаваха да се приближават към Ярослав. Хотор спря и предизвикателно погледна към Виктор.
— Какво стоиш?! Излез!
Но зад заканата се криеше страх и несигурност.
— Отново заставаш на пътя ми, Хотор — хладно каза Виктор, а в гърдите му вече набъбваше буца ледена ярост. — Този път няма да се измъкнеш. Какво ти бях обещал, сган, помниш ли?
Все още не знаеше какво да направи. Да удари?… С какво? Нямаше меч.
Хотор продължи да върви. Късото му светло-синьо наметало бе загубило предишната си чистота, по него зееха дупки — комай по тайните пътеки вирееха доста тръни. И заедно с жалкото състояние на дрехите, в лицето, въпреки самоуверената стъпка, се беше появило нещо ново.
Обреченост.
Водният маг вдигна ръка.
Зад гарата, изтръгвайки дърветата с корените им, презирайки земното привличане, се издигна исполинска вълна. Бе черна като смола, едва-едва синкава, само кипящата пяна по гребена й — бяла. Трясъкът на прекършените дънери заглуши всичко друго. Сянката на невероятното цунами, незнайно как пропълзяло в сърцето на сушата, помрачи деня. Целият удар на многотонната грамада бе прицелен право във Виктор, точно в него и в никой друг. Всеки миг вълната щеше да се стовари и да превърне жертвата си в нищо. Хотор не искаше да рискува, сътворявайки несполучилия при миналата схватка воден дух, демон или както и да се наричаше кошмарното същество.
Виктор скочи. Скочи, молейки тялото си бързо да си спомни на какво го бяха учили на тренировките.
Магьосникът направи с ръцете си движение, сякаш извиваше шията на гъска. Виктор вече летеше срещу него. За изпълнено по този начин майи-гери кой да е инструктор по карате би наказал Виктор с петдесет лицеви опори. Върху свити юмруци, за да запомни как не трябва да се рита. Но пред Хотор нескопосаната хватка мина, вълшебникът не понечи да се защити.
Беше възможно най-подлият и мръснишки удар — с върха на обувката в слабините. Водният се преви на четири… и изтърва юздите на силата, която формираше убийствения воден вал. Цунамито се разпадна, стопи се, сякаш никога не бе съществувало.
Кратък вик. Виктор вдигна глава.
Кръв. Безсилно разперените ръце на Ярослав, под който се уголемяваше тъмноалена локва. И неочаквано хвръкнали в разгара на есента валма пух от тополите, мръсно-бели фъндъци, които пиеха детската кръв. Двама стояха над трупа. С мечове. Разбрали са, че със Стражниците на Сивите предели следва да се сражават с обикновено оръжие. Третият клечеше, затиснал дълбоката рана на рамото, между пръстите му — тънки червени струйки.
В ръцете на убийците бавно се заизвиваха водни бичове, бойците се обръщаха към Виктор.
Отзад се размърда Хотор и изрева сирената на локомотива. Ако тези типове и този път са пропуснали да се снабдят с билети…
Виктор хукна към влака. Тичаше и всеки миг очакваше късащата съзнанието болка от магическите камшици. Навярно усещането щеше да е като падане върху виещ банциг. Тъкмо навреме в спомена се появи сцена от някакъв екшън и Виктор според възможностите си направи бърз зиг-заг, наведе се в движение. Едва не се спъна, беше по-зле от май-герито, но бичът мина над главата му, като само го поръси с твърди мразовити капки.
Стълбичката на вагона бе на няколко крачки.
Влетя във влака и се озърна, прииска му се не просто да кресне нещо подигравателно и злорадо, а с все сили да удари шапка в земята, нехайно и отчаяно да изрази презрението си към изтървалата го смърт.