И въпреки това изчакват. Дали защото се боят от джуджетата? Но тогава нямаше смисъл да се качват във влака. Щом са способни да го изпреварят, достатъчно е да следят жертвата си отдалеч, а когато тя се окаже извън „закрилата на Пътя“, спокойно да я довършат.
От какво се страхуват? Или… нещо искат от него? Искат сам да ги нападне в пристъп на яростно безумие? Глупости. Виктор не се чувстваше нито Шварценегер, нито Ван Дам. Още по-малко Майк Тайсън. Нужно им е нещо друго… Но какво?
Отговор нямаше.
Дълго не се осмеляваше да излезе в коридора. Но накрая имаше такъв зор, че още малко и щеше да го свърши в гащите.
Пред тоалетната почти се сблъска с един от бойците на Хотор и незнайно как се сдържа да не отскочи назад. Но Водният само го изгледа равнодушно. Имаше нещо почти трогателно, че убиецът тъкмо излизаше от там, закъдето Виктор се беше запътил…
Облекчи се и се върна обратно. И отново очакване.
Не се сещаше за храна. Бе изцяло погълнат от търсене на изход. Само че толкова ли е лесно да го намериш? То беше все едно, да разчиташ, че ще спечелиш партия шах против Каспаров, след като едва преди малко си схванал разликата между пешката и царицата? Виктор продължаваше да седи, тъпо втренчил поглед пред себе си, чакайки неизвестно какво.
Внезапно му хрумна, че щом в този свят Словото не е просто въздушна вибрация, дали не би трябвало тук да има истински Бог? Мисълта бе нелепа, но… Има ли тук една висша инстанция, пред която са смешни и жалки всичките дребни разчиствания на сметки и вълшебства? Или е права Тиел, когато каза, че няма никакви паралелни вселени, че възникналият след Големия взрив свят е единствен и всичко зависи от нашата гледна точка?…
„Тъкмо сега ли му е времето за отвлечени теоретични разсъждения? — горчиво се усмихна Виктор. — Оттатък седят четирима безпощадни палачи, зад тънката дъсчена стена. Мисли за тях, мисли как да си отървеш кожата!… А какъв смисъл има от мислене? Веднага щом изляза от вагона, те ще ме пречукат. И този път няма да ги има момчета-фанатици, готови да умират като им махна с ръка. Да, Виктор, съгласи се, че наистина е много приятно някой да мре за теб, нали? Приятно е, признай! Подчинението и обожанието им, слепият страх и също толкова сляпата преданост, а от твоя страна — властване и заповядване. Това е толкова сладко, нали? Само че авантата свърши. Няма повече накъде да се отстъпва. Приеми бой и умри като мъж!“
Празни и несвързани думи. Много добре е да ги слушаш как звучат от екрана, красиво е да ги четеш в книгите, да се възхищаваш и да изпитваш трепет пред чуждо мъжество. Стига да не са обърнати непосредствено към теб.
Виктор стискаше в потната си длан дръжката на меча. „Елфическо желязо, каква полза имам от теб!? Воден бич не можеш да посечеш, от магия не пазиш.“
Хотор замлъкна — вероятно бе се уморил да мърмори. Пак бая приказлив излезе подир онзи шут в слабините…
Настъпи тишина. Само тракане на колесника и от време на време — тъжни като самотен вълчи вой ревове на парната сирена. Вятърът притискаше към прозореца рошавите къдели дим. „Гръмовната стрела“ бе като същински експрес, движеше се бързо, почти не спираше, само на възлови станции сменяше заредени с въглища и вода локомотиви.
Времето течеше. Клонеше към вечер. Виктор още седеше вцепенен, безсилен да се реши на нещо. Първоначалният план — да настигне Тиел — сега му се струваше не по-умен от трескаво бълнуване. Къде би могъл да я открие? Скоро ще се набута в ръцете на убийците и с това за него всичко ще свърши. Какво казваше Рада? Че я в Луга, я в Рянск неговият влак със сигурност ще настигне „Четирите пушека“? Колко странно познати названия…
Виктор дълго събираше капка по капка храброст, за да покаже нос от купето. За щастие стюардът се мотаеше наблизо в коридора.
— Прощавайте, уважаеми, известно ли ви е — започна Виктор, безсилен да изостави надутия тон, който се асоциираше с магове и чудеса, — кога ще стигнем до Луга?
— Ами ей-сегичка ще стигнем — измърмори джуджето. — Половин час най-много. Там ще стоим десет минути.
— А „Четирите пушека“?…
— Какво за „Четирите пушека“? Него точно в Луга ще го изпреварим, уважаеми господине. И право за Рянск, пътят ще е чист, никакви забавяния. Няма какво да се чудите, „Четирите пушека“ спира на всяка керемида. Нещо друго ще питате ли, уважаеми господине?
Виктор се прибра и пак залости вратата. Луга е някакъв шанс. Малък, но шанс. Злощастният Ярослав беше казал, че клановете живеят на Топлия бряг. Дали натам се беше насочило момичето? Може и да не е слязла досега… Обаче как да я намери, като трябваше преди това да измами Водните?
Сигурно някой Конан-кимериец, Лорд от планетата Земя или Олмер от Дейл биха с лекота намерили изход от положението. Но от Виктор, уви, приказен герой не се получаваше. Нищо свястно не му идваше на ум, сякаш нарочно. Оставаше му да се уповава на най-надеждното средство — неволята.