Тиел се намръщи. Сякаш се вслушваше в нещо, което не можеше да бъде чуто.
— Момчето е живо, Виктор. Не се притеснявай за него.
— Откъде знаеш?!
— Усещам — с непоколебима увереност отвърна тя. — Ранен е и изгуби много кръв, но ще го излекуват. Джуджетата хич не обичат Наказващите, от инат ще го направят… Кой ли ги обича тези изверги!
— Ти си знаела, че Наказващите ще ни настигнат?!
— Разбира се. От самото начало. Беше необходимо, Виктор. Аз така и така не се съмнявах… ала трябваше малка проверка. Остана последното засега. Мостът.
— Какъв мост? — безпомощно попита Виктор. Ядът му се беше изпарил.
— В Рянск има мост — с желание поясни момичето. — Там всичко ще се реши.
— В смисъл? — попита той и вътрешно изстина. Нещо тъмно имаше в словата на Тиел. Нещо, което миришеше на кръв.
— Хотор има заповед да те премахне на всяка цена. Но няма заповед да се кара с джуджетата. Пътят е неприкосновен. Всъщност, Водният ще се заеме с теб веднага щом напуснеш влака.
— Това си го знам — не се сдържа той.
— Хотор те е впримчил в стражево заклинание. Не кой знае колко силно, но му върши работа. Така те усеща къде вървиш, какво правиш, държи те като на каишка. Той не може да си позволи да рискува. Оставил е Наказващите в купето, за да не избухне бой във влака. Ще атакува веднага щом слезеш от вагона. Ти постъпи много благоразумно, като не се втурна да ме търсиш из навалицата в Луга. Но трябваше да се досетиш, че сама ще те намеря. Сега трябва да надхитрим този Воден вълшебник. И за целта мостът е най-добрия изход. Хотор никога не би допуснал, че ще направим опит да му се изплъзнем по реката, където чародейството му е особено силно. А ние точно това ще направим.
— Добре, само че как…
— Много просто. Слушай и не ме прекъсвай — Тиел забавно свъси вежди, сякаш се преструваше на строга учителка. — Когато влакът стигне до моста… Впрочем, не. Няма да говоря, защото току-виж Водния ни подслуша. Затова — когато заповядам да тръгваме, просто прави същото, каквото правя и аз. Това е. Предварително моля за прошка, задето ще те командвам… Но се надявам това да е за последен път. А сега да се нахраним — довърши тя.
— Добре! — объркано се съгласи Виктор.
Известно време двамата съсредоточено дъвчеха.
— Не жали Пределника и синовете му — без да се откъсва от яденето, каза Тиел. — Те умряха щастливи, защото защитаваха най-скъпото си.
— Но, Тиел, защо… защо те ме наричаха „Владетелю“? За какво ми дадоха този амулет? Какво значи той?
Момичето намръщи чело, докато съсредоточено разглеждаше медальона.
— Наистина много си приличате — угрижено рече тя. — Виж ти… никой не предполагаше, че Стражите са толкова верни на древните клетви…
— Какви клетви? — жадно запита Виктор. Помнеше, че все още съществува мистичната забрана за твърде задълбочени въпроси, но засега нямаше нищо страшно.
Тиел го погледна право в очите. Бе сякаш учудена.
— Да не говорим засега за тези неща. Нека спи зло под камък… Питаш какво значи? Вслушай се в себе си, Виктор — редно ли е да ме питаш? Медальонът значи, че сме на прав път. Че си тукашен, от Средния свят, не от отровената Опака страна. Помниш ли, че ти казвах за предците ни?
— Че са воювали заедно…
— Правилно. И ето ти доказателство.
— Ама ти каза, че само прилича!… — отчаяно възкликна той. — А хора, които си приличат, има колкото щеш! Светът е пълен с двойници!
— Точно така — кимна Тиел. — Може да е обикновено съвпадение. А може да е портрет на твой дядо или прадядо.
— Добре! — не издържа Виктор. — Тогава защо Водните искат да ме убият?
— Защо ли? Ами защото знаят кой е бил дядо ти — решително отвърна тя. — Или поне мислят, че знаят. За тях това е достатъчно.
— Те какво, виждали ли са медальона? — глупаво попита той.
Тиел плесна с ръце:
— Не, наистина е вярна поговорката, че когато мъжът потиска гнева си, тази отрова му размътва разсъдъка… Май все пак трябваше да ме напляскаш, за да ти мине. Сигурно тогава ще разсъждаваш по-добре. Никакъв медальон не са виждали, разбира се. Просто ме следяха… опитаха се да ни нападнат при прехода… а когато те видяха, вече бяха сигурни. И започнаха лов. Всичко е много, много просто. Но, Виктор, трябва да ти кажа — Хотор е силен маг, няма да е лесно да го надвием…
— И какво да правя сега?…
— Как какво? Ще се биеш!… — уверено отговори тя и изведнъж трепна, вирна брадичка, като за момент заприлича на стресната птичка. Ослушваше се. После прошепна, едва мърдайки устни: — Спираме приказките. Хотор се готви да подслушва. Още не се е настроил, но… Аз сега ще пъшкам, а ти мърдай канапето да скърца. Нека Водният си помисли, че си забърсал някоя малолетна курва от гарата. Пътуващите в отделни купета често го правят…