Виктор се покри със студен пот. Пак извращения…
— Хайде де! — заповяда тихо Тиел.
Той се подчини. Момичето взе да пъшка и стене, при това толкова убедително, че бузите на Виктор моментално пламнаха.
След известно време тя спря и рече:
— Стига толкова. Това ще им е достатъчно. Можем да говорим спокойно. Но най-добре хич да не говорим. До Рянск има още доста път. А там току-виж станало напечено. Засега почивай.
— Тиел… Разкажи ми за себе си. Ярослав… най-малкия син на Пределника… ми спомена, че съществуват четири Стихийни клана и още много други животински ордени. А ти от кой клан си?
Тя го погледна строго.
„Сега ще изтърси нещо в смисъл, че не ми трябва да знам, не ми се полагало…“ — тъжно си помисли Виктор. Но не позна. Тиел тихичко въздъхна и подпря брадичка на оплетените си пръсти. Все едно чакаше от спътника си сам да оттегли въпроса.
Но той не чувстваше някаква тревога. Засега.
— От кои съм аз… Не принадлежа към никой от Стихийните, Виктор. Нито съм от тотемните, или както им вика народа — „животинските“.
Тя говореше поразително различно за четиринайсетте си години. Така би могла да приказва жена, помъдряла за много лета и от много тревоги — доста видяла, доста преживяла.
— Ти наистина скоро сам ще разбереш всичко. Ще го разбереш сам. Страхувам се да не… те тласна в погрешна посока. Сега си сякаш… на върха на хълм. И надясно можеш се търкулна, и на ляво, и напред, и назад. И накъде ще поемеш, от какво зависи това — малцина знаят. Ритор може би. Торн също. И още двама-трима вълшебника…
— Кой… е… Ритор? — името смути Виктор. От него вееше нещо плашещо, като свистене на вятър над изгорена пустиня. — А Торн… кои са те?
— Ритор е най-могъщият маг на Въздушния клан. И навярно най-силният в Средния свят, ако не броим Пазителя, разбира се. Торн е неговият вечен съперник, най-добрият магьосник на ордена на Водата… — Тиел втренчено изгледа Виктор, сякаш искаше да види каква реакция ще предизвикат думите й.
Ритор… Ритор… В това име имаше нещо повече от обикновени презрени звуци. Ритор — вой на боен вятър, съскане на разперени криле, безпощадна ярост и грамадно тяло, заковано в тежка броня, което стремително пронизва облаците…
Видение.
О, Боже, пак…
„Ти дойде, Убиецо — гръмовен глас над буреносните облаци. — Е, ще се бием. Часът настъпи. Аз не ще побягна от съдбата си. Нека тя решава кой от нас ще живее и кой не!“
Измъчена двойка — мъж и жена. Воинът с черен меч и плътен рогат шлем. В прорезите — твърди очи. Непоколебими. Готов е да умре, но не и да се покори. Приятелката му — също. Те няма да бягат. Ще се бият с теб, Убиецо, с теб, Виктор. Ще се бият докрай, защото простичката дума „Чест“ за тях не е празно сътресение на въздуха, значи повече от четирите си букви. Ти, Виктор… — ти никога не си могъл да проумееш това докрай. В края на краищата може да се преживее всичко, стига да не си размекната кокона. Можеш да се изправиш подир и какво да е унижение. Можеш да загърбиш мило и драго, за да победиш. Ти направи вече много неща… много. А те — не могат да са като теб. Те никога не са показвали гръб на враговете си. Те отстъпваха до последния предел, до края на света и вече няма накъде. Сега им остава само да загинат.
Мъжът вдига черния си меч, заема бойна стойка. Зад гърба на Убиеца набира сили смъртоносен вихър от напоен с огън вятър, готов да смачка и разпилее каквито и да е прегради, да пробие всякаква защита. Колко кръв и сълзи са били пролети, за да може вятърът да бъде напомпан до такава степен? За да подчини на Убиеца цялата необходима за битката мощ, да помете каменните чертози на Владетелите и да порази със смърт целия им гнусен род?! Дошъл е часът — часът на разплатата.
Нозете меко пристъпват по влажната пръст. Над дясната ръка стремително узрява огнена ябълка. И четирите стихии сега са ти покорни, Убиецо! Не пропускай този си шанс! Тези двамата, които стоят срещу теб, са последните от някога великото племе. Довърши започнатото — и Средният свят ще получи своята свобода!
На съвсем малка цена.
Тези двамата ще получат своето. Съдът отдавна се е състоял, присъдата е произнесена. И щом ти, Убиецо, си стигнал дотук, значи обвиняемите са признати за виновни, щом си преодолял всичко, алчно устремен към последната битка — твое е правото!
— Да започнем — казва Убиецът и Виктор почва да трепери духом и тялом, от сладостно предчувствие. Обажда се дълбоката му, спотаявала се досега същност. И навярно наистина така му е писано и предначертано — да унищожава Дракони в приказни светове?