„Но защо се явява на мен?“ — запита се той.
— Защото това е съдбата ти, Виктор — тихичко и с много възрастен глас се обади Тиел. — Не бягай от нея, погледни я в лицето… и да става каквото ще.
Хор беснееше:
— Можеш ли поне да обясниш накъде са те понесли мътните? И то точно сега, когато сме на ръба на истинска война с Водата? А?
Лойя мълком се стягаше. Къса рокля от груб памучен плат, дървени гердани, сандали от мека кожа. Така би могла да бъде облечена не само някоя високопоставена аристократка, изгубила вкус към разкош и накити, но и обикновена селянка, която не дръзва дори да доближи териториите на клана. Сега Котката залагаше на тази двусмисленост.
Хор отново се обади с променен тон:
— Ако се затриеш… — почти зашепна. — Лойя, позволи ми да дойда с теб!
Котката тържествуващо се усмихна наум. Обича я. Силно. Ревнува, бои се за нея, преживява…
— Мили — отрони тя, приближи се и меко се притисна към тялото му. От воина миришеше на вино, на пот и на чужд парфюм. Лойя си рече, че трябва да запомни този аромат. Със сигурност беше дотърчал от мъжката веселба, като без колебание бе зарязал и старите другари по меч и чаша, и младичките си приятелки. Пристигна незабавно, щом Лойя отпрати слугинята, за която подозираше, че е или подкупена, или съблазнена от Хор. Колко лесно е да бъдат управлявани мъжете, ах…
— Нищо не мога да ти разкрия, мили. Сега не мога…
Хор се напрегна, понечи грубо и страстно да я затисне в яките си като тигрови лапи ръчища, но тя ловко му се изплъзна и довърши с успокояващ и кокетен смях:
— Като му дойде времето, всичко ще научиш. А сега тръгвам. Сама. И… моля те, скъпи, не пращай подире ми своите шпиони, става ли? Мъжете ще омая, а момичетата мога и да ги изподраскам…
Хор изруга — дълго и засукано. Вгледа се в любовницата си по-внимателно и попита:
— Да не си си намерила тъпкач сред селяните?
Лойя с най-сериозен вид поклати глава и даже си позволи да пусне една сълза само колкото да блесне в очите й — от незаслужената обида. В края на краищата вече две години не си позволяваше забавления извън клана!
— Не се сърди — каза тя, открехвайки почти незабележимата вратичка към магическия си кабинет. Хор понечи да я последва, но навреме се опомни — нахълтването в личните работни покои на вълшебницата можеше да му коства пълно скъсване на отношенията им.
— Котка! — изръмжа той така яростно, сякаш бе от друг клан.
Лойя хлопна вратата. Постоя, тутакси загубила цялата си умело престорена самоувереност.
„Какво правя? А?“
Естествено, не я тревожеше това, че Хор щеше да се върне към гуляя. Отдавна беше разбрала, че най-дълго издържа онази каишка, която не е стегната през цялото време. Безпокоеше я собственият й план.
Все пак едно е да поставиш на място Ота и така за сетен път да изтъкнеш себе си, ала съвсем друго е да предприемеш самостоятелна акция. Торн нямаше да й прости унижението. Никой мъж не би простил онова, което беше направила… А с пълната информация можеше да се сдобие само във Водния клан. Въздушният орден не влизаше в сметките — щом не Ритор е инициаторът на конфликта, значи не владее положението, не разполага с всичките сведения.
„Какво да правя?“
— Е? Мисли, глупачко, мисли — ласкаво си рече Лойя. — Ще стигнеш до Водните, ами после?
Не гореше от желание да бъде давена, изсушавана или екзекутирана с водни бичове. Впрочем изброените перспективи можеха да се окажат за предпочитане пред отмъщението, което щеше да й подготви богатата фантазия на Торн.
Богатата фантазия…
„Ще се пробваме ли, маце?“ — замислено се попита Лойя. — „Ще рискуваме ли?“
Та какво е животът без риск! Сексът омръзва, лакомствата почват да будят отвращение, интригите на властта стават банални и скучни. Но когато животът и смъртта се поставят на карта — сърцето почва стреснато да ускорява пулса и всичките багри на света придобиват първозданната си свежест.
През тайния вход Лойя тръгна по тесен, навлизащ все по-дълбоко под земята коридор. Тунелът минаваше под коренищата на исполинския дъб, който служеше като покрив и стени за балния дворец, сетне се гмурваше под джуджешкия Път — дори се долавяше тракането от колелата на отвратителните им локомотиви. После тайният проход вървеше под реката, там бе влажно и само капчука звънтеше по локвите на пода… Ох, как не обичаше да използва този коридор. Два часа ходене под земята — неприятно и уморително за всеки.
Затова пък щеше да излезе на повърхността в малко васално селце, където живееха хора и джуджета. То бе съвсем близо до железницата, само на три часа път до владенията на Водния орден.