Отвън изсвири локомотивът на „Гордостта на Олхида“, влакът се приближаваше към перона. Лойя тръгна с тълпата, като скромно се притискаше към стената и старателно свеждаше очи към пода, с което сякаш казваше: ама не ме зяпайте така, аз съм срамежливо момиче, отивам при баба на гости, по-добре вземете да ухажвате някоя друга…
Райтерът все пак не възприе немите сигнали да се разкара и я последва. За беля и неговият билет се оказа за общ вагон, и когато Лойя си намери място между две дремещи над бохчите си сухи бабички, наемникът се настани точно насреща. Отново се наду, пак блесна с наградите си, звънна с медали. Лойя скришом ги разгледа. Така, за отбраната на Стополие… значи е воювал на страната на князете, чисто човешка, немагическа кампания… Медалът „Голяма Вода“ издаваше, че е бил и в редиците на клановите армии… А това пък какво е? Орден „Великомъченик Шмалко“ ли? Тази награда беше специално измислена за гарнизона на Тинестата крепост, в чест на титаничната им съпротивителна сила при отбрана. Само дето тази твърдина никога не е била атакувана, така че ясписовата значка всъщност беше обикновена дрънкулка, бележеща прослужените години. Злощастният патрон на ордена, каръкът Шмалко, е бил доброволец в корпуса „Прекрасен гръм“. Още при първата обсада на Стополие боецът се укрил в някаква древна гробница, изгубил се в карстовите пещери под нея и две години блуждаел из подземните лабиринти, като се хранел с прилепи и речна тиня. Ала когато могилата била взривена и победителите се заели да издирват партизани в пещерите, храбрият войник излязъл на бял свят. Като при това той не бил изгубил зачислената му алебарда, което предизвикало у пленилия го противник чувство за уважение.
Наемникът изтълкува по свой начин усмивката на Лойя и разцъфтя. Изглежда спадаше към онези, които смятаха, че ред медали върху униформата, сабя и чифт пистолети на пояса — и това е достатъчно, за да жънат победи на любовния фронт.
И когато след половин час Котката стана и тръгна към тоалетната, райтерът я последва. Всъщност, Лойя забеляза това чак в коридора. Е, не би могла да не обърне внимание на присъствието на войника — яката му ръка беше легнала на рамото й.
— Девойче — каза кавалеристът и се изкашля важно. — Аз съм обикновен момък и много не ме бива да приказвам…
Лойя го дари с презрителен поглед, но войникът вече беше се засилил и инерцията го тласкаше нататък:
— Та така, харесваш ми, харесах те веднага, очите ти запалиха душата ми…
С това той реши, че встъпителната фаза успешно е преминала. Прегърна Лойя и жадно се впи в устните й. Котката равнодушно изчака да му свърши въздуха и да се отстрани, след което запита:
— И какво по-нататък?
Наемникът възприе това като пълна капитулация. Без да сваля лапи от талията на покорената девойка, той се заозърта и промърмори:
— Ами, знаеш ли, в кенеф не е много романтично…
— Да? Нека проверим — подкани го Лойя.
Всеки, който я познаваше, при тези интонации в гласа й би предпочел да хукне, накъдето му видят очите, само да е по-далеч от нея. Само че райтерът не знаеше тези тънкости.
…Когато след около четирийсет минути войникът се завърна на мястото си (Лойя отскочи до тоалетната на съседния вагон), още беше мокър, но вече почти чист. А пък насиненото око и драскотините по бузата и шията бяха дреболия за такъв герой. Котката с любопитство го гледаше как се приближава в коридора между пейките.
Нима му е било малко?
Войникът се спря пред нея, едва-едва се усмихна и рече с къс поклон, притискайки длан към гърдите си:
— Моля да ме извините.
След това с достойнство се оттегли в другия край на вагона.
Магьосницата мислено му изръкопляска. Един истински мъж. Умее да губи и е готов да признае поражението си без злоба. Както и да засвидетелства уважение пред момичето, което се е оказало по-опитен боец от него. Юнак. Ех, ако го срещне още веднъж… сигурно ще го възнагради както заслужава, а не отново с главата в тоалетната чиния.
Бабичките до нея одобрително я гледаха. Лойя притвори очи, за да поразмисли над забавното произшествие. Случката подейства добре върху самочувствието й… макар че Торн не е от онези, които можеш да ступаш в тоалетната. И все пак сега се чувстваше по-самоуверена отпреди малко. Всеки мъж може да бъде покорен. Важното е да се спази балансът между силата и слабостта, натиска и покорството.
Остатъка от пътуването премина без приключения. Няколко пъти влакът спираше на малки гари, едни слизаха, други се качваха, по вагона притичваха допуснатите за няколко минути амбулантни търговци, които хвалеха своята сладка вода, снежни пирожки и орехови пръчици. А Котката мислеше и премисляше, мъчейки се да си представи всичките възможни реакции на Торн, да предвиди ситуацията, в която й предстоеше да се озове, за да избере печелившата линия на поведение. Даваше си сметка, че всички тези умозрителни сценарии ще се окажат ялови и безполезни. И все пак — една гимнастика на мозъка никога не е излишна.