— В строя? — на висок глас се учуди тя. — Да не би кланът на Водата да воюва?
Магът присви устни и изведнъж уморено се усмихна:
— И ние бихме искали да знаем това. Лойя Ивер, магистър Торн ви очаква в апартамента си.
Котката леко се намръщи и вълшебникът схвана намека. Той повтори:
— Моля благородната госпожа, маг първа степен, глава на Котешкия орден, Лойя Ивер, да приеме поканата за визита при благородния господин, маг първа степен, глава на Водния орден, Торн Нагаев.
Лойя грациозно протегна ръка и стражникът, без да успее да се опомни, вече целуваше пръстите й. Откъсна се от китката й, погледна я в лицето… очите му станаха мътни, пияни. Котката подържа магьосника на невидим повод, изтъкан от едва забележими гъвкави движения на тялото, мимолетна мимика, пулсиращи погледи и вълна феромони.
Не, не възнамеряваше да взема този тук под свой контрол. Торн ще усети това и ще стане страшен скандал. Целта й беше друга — нека разбере с кого си има работа и да не си мисли, че третостепенен стихиен маг е нещо повече от първата степен на тотемните ордени и особено — на Котешкия клан!
— С удоволствие приемам поканата на уважаемия магистър Торн.
С периферното си зрение Лойя виждаше как особено блести росата върху листата на живия плет зад пейката. Блясъкът образуваше карикатурен лик на предводителя на Водните. Наблюдава значи. Е, да си поблъска главата поради каква причина Лойя пристига — сама — право в ръцете му след всичко, което се случи!
Тръгнаха. Конвоят обаче приличаше на почетна стража. Или поне така й се искаше на Ивер.
Дори залезите тук не бяха същите. Слънцето, което мързеливо пълзеше по небосвода през деня, привечер изведнъж се забързваше и изведнъж се скриваше зад хоризонта толкова стремително, че тъмнината похлупваше света, почти, без да му даде време да се подготви за нощта.
Виктор си рече, че вероятно този ефект е свързан с тукашния незамърсен с прах и пушеци въздух, атмосферата тук бе по-чиста, отколкото в Опакото. И заради това нямаше как да има здрач и дълги красиви залези. Всъщност такова обяснение беше чуждо за тази реалност, бе взето от друг свят. Можеше да е истина, но можеше и нищо да не значи.
Тиел спеше в леглото, детински отпусната. С лице във възглавницата, ръцете — притиснати към гърдите. Виктор усети как го прободе някакъв импулс да я закриля. Малко тревожен импулс. Беше длъжен да защитава момичето…
Абе що за глупости! Тиел в този свят е като риба в морето, като птица в небето. Тя със сигурност ще се измъкне суха от всякакви премеждия и неприятности! Ако трябва, отново ще го зареже, ще избяга, а когато поиска — ще се появи. Няма какво да я мисли, би било по-добре да се погрижи за себе си…
И все пак — нищо не можеше да направи с този неизтребим и глупав мъжки инстинкт да защитава. Особено жена. Особено — момиче. Смешно е, разбира се, ако се преценят и съпоставят реалните сили и способности, но навярно тъкмо тези нерационални рефлекси правят хората — хора.
Виктор оголи меча си и го настани на коленете си. Поседя известно време, представи си как изглежда отстрани.
Повече от комично изглежда — как иначе? Купе, обзаведено в най-добрите традиции на деветнайсети век. Зад прозореца стремително изостава вече почти невидимият в нощта пейзаж. Доверчиво и безгрижно спящо момиче. Слабо шумолене откъм стената, зад която седят маговете-убийци. И — трийсетгодишен интелигент с меч в ръцете и каменна физиономия на екшън-герой…
Виктор тихичко се засмя. Ех, по-скоро да наближат реката и моста, пък там, каквото ще да става — пак по-добре от подобно стресово очакване! Той протегна ръка и предпазливо, така че да не изщрака силно, завъртя порцелановия ключ на осветлението. Над кревата се запали матова лампа с абажур.
А все пак този свят му харесваше! Нещо носталгично-привлекателно присъстваше в тази лениво и тромаво развиваща се техника. Дори парните машини — ще ги усъвършенстват до последно, преди да се обърнат към други типове двигатели, и черният влак ще се носи със сто километра в час, при това гладко и безопасно. Изглежда тук много стриктно следяха за качеството на релсите и състоянието на коловозите. Ако ще има електричество — светлината ще е точно избрана да не дразни очите, и дори да е приятна. Никакъв крещящ, режещ блясък. Всичко е премислено, спокойно, солидно и надеждно. Патриархално.