Само да не беше тази магия… смъртоносната магия, разрушаващата…
Някой тихо почука. Виктор меко скочи на крака. Май беше задрямал. С насочен напред меч се промъкна към вратата.
— Кой е?
— Стюардът, господине — също така шепнешком му отвърнаха. След секунда колебание Виктор отключи.
Наистина беше джуджето. В коридора цареше сънлива тишина. А може би не всички спяха, а просто се спотайваха по купетата, за да не се окажат замесени в чужди проблеми?
— След половин час пристигаме в Рянск — съобщи полугласно джуджето.
Виктор кимна. Кой знае защо му се струваше, че кондукторът му съчувства, само дето не рискува да помогне другояче, освен като спазва строг неутралитет, с което възпира убийците оттатък да предприемат незабавна разправа.
— Добре. Да ви предам ли спалното бельо?
Джуджето озадачено се намръщи:
— Бельото? Защо? Аз няма да постилам вече използвани чаршафи. Щом искате — давайте ги, пък ако щете — вземете си ги.
Виктор отново кимна, припомняйки си как колегите на кондуктора в Опакото бдително и придирчиво броят мръсните парцали, именувани като кърпи и калъфки за възглавници, сякаш са ценно имущество.
— Даже и не зная какво да ви пожелая за сбогом — каза джуджето. Косо погледна към спящата Тиел. — Ууу… промъкна се все пак… — Приглади късата си козя брада. — Хубаво де. Поне да е бързо…
И той се обърна и тръгна обратно по коридора.
Виктор измига, когато съобрази какво току-що са му пожелали. Измърмори думите от известната, лъхаща на отчаян фаталистичен оптимизъм песничка:
— „Ако смърт — нека е мигновена, ако рана — да е дребна“…
Залости вратата и се приближи към леглото. Тиел спеше. Неволно усмихнат, Виктор погъделичка малката розова пета на момичето.
Тиел скри крака си под одеялото.
— Време е — полугласно каза той. — Тиел, събуди се…
Никаква реакция.
Повтори процедурата, чувствайки се като татенце. Момичето сънливо измърмори нещо, обърна се и отвори очи.
— Пристигаме.
Търкайки очи, тя седна. Погледна през прозореца, навън вече мъждукаше зората. Прозя се:
— Още сеееедем минути можех да подремна…
— Ти имаш ли нерви изобщо? — искрено й завидя Виктор. — Или вместо тях имаш стоманени въжета? Поне даваш ли си сметка какво може да стане, а?
— Много по-добре от теб — отсече Тиел. — Затова исках да си почина. Такъв хубав сън…
— Екстра си си ти. Аз май загубих завинаги това удоволствие…
Тиел изобрази гримаса на съчувствие. Започна да се обува, като грижливо връзваше ботушките си:
— Горкичкият ми той… Знаеш ли какво сънувах? Огромна ливада с маргаритки. Тичам по нея и никой няма наоколо, и за никъде не трябва да бързам. Тъкмо почнах да късам една маргаритка — обича, не обича — и ти взе, че ме събуди…
Виктор се усмихна.
Тиел надникна през прозореца, взря се:
— Ето я реката. И мостът вече се вижда.
Виктор притисна лице към стъклото и погледна напред по движението на влака. Реката беше широка. Е, не е Волга, разбира се, но… Ама какво е това?!
Мостът изгърбваше стоманена снага като арка. Тънките подпори — бетонни или камени — възнасяха релсите на поне петдесет метра над водата, която някак създаваше впечатление, че е твърде плитка точно на това място…
— Тиел…
Май момичето нещо приказваше за моста… Един поглед върху това инженерно страшилище обаче изби от главата на Виктор мислите за Хотор и неговите касапи. Какво иска от него Тиел? Реката е средоточие на силата на Водните… тук да приемат бой?
— Какво си намислила?
Вместо отговор тя много красноречиво погледна към моста.
— Да скачаме? — задави се Виктор. — ОТ ТАМ?
— Шшшшт! — Тиел притисна пръстче към устните си, блесна златото на нокътчетата й. — Именно от там. И двата изхода от вагона ще бъдат блокирани. Сигурно вече са. Остава ни само едно. Сега е противочасът на тяхната магия и те не са способни да се сражават с пълната си сила.
— Ама ние просто ще се пребием от тази височина — безпомощно рече Виктор. — Какво общо има това с магията?
— Няма да се пребием — отряза Тиел. — Стига Хотор да не забележи навреме. Да не мислиш, че даже маг като него толкова бързо може да вледени водата?
Той понечи да каже, че за да се пребиеш върху водна повърхност, съвсем не е нужно да има лед, но тук изглежда лесно забравяха такива подробности.
— Отваряй! — нареди Тиел. Виктор се подчини.
Рамката на прозореца бе здраво закрепена за касата. Джуджетата правеха всяко нещо съвестно. Ала щом ръката му подръпна дръжката, стъклото почти неусетно се спусна надолу. В купето нахлу насрещният вятър, смесен с пушека от локомотива.