…Навярно огънят вътре в него се подхранваше от собствената му ярост. Постепенно зноят взе да спада, ръцете престанаха да изригват пара. Сега Виктор просто плуваше — не твърде бързо и не много умело. Течението го отнасяше под моста. Озърна се.
Хотор и още двама негови бойци плавно се плъзгаха след беглеца като скиори, непринудено балансирайки върху повърхността. На лицата им имаше неприкрито тържество: сега, сега, сега…
А къде се е дянал четвъртият храбрец?
Естествено, те не дадоха на Виктор възможността да изпълзи на брега.
— Това е краят ти, самозванецо! — нададе победен вой Хотор.
Виктор вече докосна с крака дъното, когато магът успя да сътвори воден монстър.
Аленината от зората се отрази в гигантската фигура на демона, който с темето си почти опря извивката на моста. Стотици ръце-струи се втурнаха към Виктор, който се беше втрещил, стоеше и чакаше, водата му стигаше до гърлото, елфическият меч безполезно му тежеше в ръката…
Известно е, че вълните побеждават вятъра. Но вярно е и обратното твърдение.
Невидимият въздушен пестник, засилен в простора на речната долина, премина над главата на Виктор.
„Смърт! Смърт! Смърт!“ — гърмяха и горяха в съзнанието му хиляди гласове.
Въздушният поток, който можеше да събаря вековни дървета и да отнася покривите на здраво зидани твърдини, изсвистя над господаря си, като попи от огнения дъх на яростта му. Сетне с писък удари водния монстър, който след секунда щеше да докопа Виктор.
Навярно така са експлодирали парните котли на старинните параходи, на броненосците. Само че и техните котли надали са били големи колкото крепостна кула.
Исполински облак пара, във всички посоки се стрелкат димни пипала, сякаш агонизиращи ръце.
Нажеженото острие тръгна нагоре, като режеше водния гигант, но всеки дюйм му костваше все по-големи и по-големи усилия. Влажният студ също му се опъваше, мъчейки се да задуши, да потисне пламъка, да накара горещия вятър да се плъзне по закования в блестяща, стремително образуваща се ледена ризница великан. Заклинанията на Хотор насмитаха нови потоци вода, отскубвайки ги от дъното на реката. Двамата помощници на магьосника захождаха откъм фланговете на Виктор, но явно не смееха да нападат директно — печалният опит на другаря им, загинал, когато водният му бич докосна стената разжарен въздух, ги караше да бъдат предпазливи.
Криле, прегръщащи света; лапи, тъпчещи света; пламък, пърлещ света; разум… Нима тези жалки недоносчета, събрали трохи магия от трапезата на господаря, отново ще вземат връх?!
От гърлото на Виктор бликна разярен вопъл. Не вопъл — вик, рев, вой — всичко заедно, зов на бойна тръба, който предупреждаваше всичко живо наоколо, че е време да бягат, да се спасяват, защото гневът не може да бъде спрян с никакъв бент.
Облакът пара вече надвисваше над моста. Водният демон крачка подир крачка отстъпваше под натиска на огнения вятър. Отдясно изскочи Хотор, лицето му бе изкривено, от ръката се виеше магичен бич. И тримата убийци атакуваха в прилив на отчаяна храброст. Докато Виктор се бореше с водния демон, маговете му бяха отрязали пътя към брега. Налагаше се да продължи схватката, стоейки до гърло в реката.
Вдигна меча над главата си.
— Все едно ще умреш — изхърка Хотор. — Ние няма да отстъпим…
Навярно този вълшебник пазеше и други магически изненади, но защо ли се опитваше да надвие жертвата си само по този начин?…
Три бича изплющяха над Виктор. Сляха се с реката, взривиха се на снопове остри като бръснач пръски. По бузите и по челото потече кръв, заслепи го, засега Виктор не усещаше болка, а само се ядоса още повече, щом усети соления вкус по устните си.
И трошейки с гърди опиталата се да се вкорави в милиарди режещи ледени кристали вода, той скочи напред. Ледът се спука като витрина в някой холивудски екшън. Вражески бич опари рамото му и Виктор, без да гледа, намушка с меча си стегнатата от магия водна струя. Бичът сякаш избухна като сандък с динамит, стълб пара се издигна към арката на моста. А там, където допреди малко стоеше единият от бойците на Водните, остана само грозно мазно петно, сякаш от разлят суров петрол.
Останалите живи се вкамениха. Даже Виктор и Хотор.
А след това магът се втурна да спасява живота си.
Виктор не понечи да го преследва.
Мокър и премръзнал, той се измъкна на брега, като влачеше подире си меча и се олюляваше. По лицето се стичаше кръв от безбройните порезни рани, които смъдяха и лютяха, а на дясното рамо тръпнеше още по-дълбока рана.
Виктор разгледа подаръка на Рада. Острието бе разядено като от киселина. Сега ставаше само за дялкане на трески — докато намери майстор-точилар.